Ли Чайлд - Едно на милион

— Защо не искате да извикаме полиция? — попита Ричър.

— Видят ли толкова пари в брой, ще започнат да задават въпроси.

— Въпроси, на които не искате да отговорите?

— На които не мога да отговоря.

Хлапакът се изправи. Олюля се, но побягна с последни сили, целият охлузен и раздърпан, със зле координирани движения. Въпреки това тичаше достатъчно бързо. Ричър не му обърна внимание. Стигаше му толкова тичане за днес.

Мъжът с парите заяви:

— Трябва да тръгвам.

Лицето му бе ожулено, горната му устна бе изцапана с кръв от носа му, който бе ударил здраво при падането.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита Ричър.

— Добре-зле, трябва да тръгвам.

— Искам да видя, че можете да се изправите сам.

Възрастният мъж не успя. Или бе останал без сили, или краката не го държаха, или и двете. Ричър трудно можеше да прецени. Помогна му да се изправи. Мъжът стоеше в канавката с наведена глава и свити рамене и се взираше в отсрещния тротоар. Завъртя се настрани с усилие и запристъпва на място.

Не можа да вдигне крак и да стъпи на тротоара. Всъщност вдигна крак, но не успя да го придвижи десетина сантиметра напред, явно коляното му не бе в състояние да понесе товара. Нищо чудно да го бе ударил и да бе отекло. Панталонът му бе скъсан точно на мястото, където би трябвало да се намира капачката. Раната явно бе сериозна.

Ричър застана зад него, постави длани под лактите му и го повдигна във въздуха. Възрастният мъж се озова в нещо като безтегловност и се почувства като астронавт, стъпил на Луната.

— Можете ли да вървите? — попита Ричър.

Мъжът се опита. Направи няколко малки крачки, немощни и предпазливи, но всеки път, когато десният му крак поемеше тежестта на тялото, той трепваше от болка и изохкваше.

— Къде трябва да отидете? — попита Ричър.

Мъжът се огледа, сякаш за да се увери къде се намира.

— Още три преки — каза той. — От другата страна на улицата.

— Това са доста бордюри — отбеляза Ричър. — Доста стъпки нагоре и надолу.

— Ще ги заобиколя.

— Покажете ми как — подкани го Ричър.

Мъжът тръгна на изток. Влачеше бавно крака, разперил леко ръце, сякаш за да запази равновесие. Потрепването стана по-видимо, а охкането по-силно. Може би болката се усилваше.

— Трябва ви бастун — каза Ричър.

— Трябват ми много неща.

Ричър заобиколи, застана от дясната му страна, хвана го под лакътя и пое част от тежестта. От гледна точка на механиката пое ролята на бастун или патерица. Сила, насочена нагоре, към рамото на мъжа. Нютонова физика.

— Опитайте сега — каза Ричър.

— Не можете да дойдете с мен.

— Защо?

— И бездруго направихте достатъчно.

— Това не е истинската причина. Ако беше, щяхте да кажете, че нямате право да ме молите за нещо подобно. Щяхте да използвате по-общи и по-любезни думи. Но вие бяхте съвсем конкретен. Заявихте, че не мога да дойда с вас. Защо? Къде отивате?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете да стигнете там без мен.

Мъжът пое дъх и издиша, а устните му помръднаха, сякаш репетираше отговора си. Вдигна ръка и докосна ожуленото си чело, после скулата и накрая носа. Отново трепна.

— Помогнете ми да пресека улицата и да стигна до онази пряка. А после си тръгнете, приберете се у дома. Това е най-голямата услуга, която можете да ми направите. Говоря сериозно. Ще ви бъда благодарен. Вече съм ви благодарен. Надявам се разбирате.

— Не, не разбирам — отвърна Ричър.

— Не бива да водя никого.

— Кой казва?

— Не мога да ви отговоря.

— Представете си, че отивам в същата посока. Вие ще се озовете там, накъдето сте се запътили, а аз ще продължа по пътя си.

— Но така ще разберете къде съм отишъл.

— И бездруго знам.

— Но как е възможно?

Ричър бе виждал всякакви градове из цяла Америка — на изток, на запад, на север и на юг — с какво ли не население, възраст, икономически условия. Добре познаваше ритъма им на живот, основните принципи, които ги движеха. Познаваше историята, запечатана в тухлите им. Улицата, на която се намираше, приличаше на стотици хиляди други, източно от Мисисипи. Офиси и складове на търговци на едро на платове и храни, тук-там някой продавач на дребно на по-специализирани стоки, производители на дрехи, обувки и килими, някой и друг адвокат, спедитор, брокер на недвижими имоти, туристически агент… Плюс стаи под наем в задните дворове.

Всички тези места са кипели от живот в края на XIX и началото на XX в., но сега пустееха и се рушаха. Това обясняваше затворената закусвалня и дъските по витрините на останалите сгради. Все пак някои места се оказваха по-издръжливи от други. Оцеляваха по-дълго. Проявяваха повече инат.