Ли Чайлд - Едно на милион

— Три преки източно от тук, от другата страна на улицата — каза Ричър. — Отивате в онзи бар.

Мъжът не каза нищо.

— За да извършите плащане — продължи Ричър. — В бара преди обед. Следователно става въпрос за някой местен лихвар. На това залагам. Петнайсет или двайсет бона. Което означава, че сте загазили. Вероятно сте продали колата си. Получили сте по-добра цена в съседен град. Вероятно сте се свързали с колекционер. И тъй като сте обикновен човек, вероятно колата ви е била стара. Отишли сте с нея, но сте се върнали с автобуса. Използвали сте банката на купувача. Касиерът е сложил парите в плик.

— Кой сте вие?

— Барът е обществено място. И аз ожаднявам като всички останали. Може да има кафе. Ще седна на друга маса. А вие ще се престорите, че не ме познавате. Ще ви трябва помощ, за да стигнете до там. Коляното ви ще се подуе.

— Кой сте вие? — повтори възрастният мъж.

— Казвам се Джак Ричър. Бях военен полицай. Обучен съм да забелязвам всичко необичайно.

— Беше шевролет. „Каприс“. От старите. Напълно оригинален. В идеално състояние. Много малък пробег.

— Не разбирам нищо от коли.

— Днес хората си падат по старите шевролети.

— Колко получихте?

— Двайсет и две хиляди и петстотин.

Ричър кимна. Сумата се оказа по-голяма, отколкото очакваше. В чисто нови банкноти, натъпкани плътно една до друга в плика.

— И дължите цялата сума? — попита той.

— Трябва да се разплатя до дванайсет часа — отвърна възрастният мъж. — След това тя се увеличава.

— По-добре да тръгваме тогава. Едва ли ще стигнем бързо.

— Благодаря ви — каза възрастният мъж. — Аз съм Арън Шевик. Задължен съм ви до гроб.

— Проява на доброта между непознати — отвърна Ричър. — Едно от нещата, които движат света. Някой дори бе написал пиеса на тази тема.

— Тенеси Уилямс — уточни Шевик. — Трамвай „Желание“.

— С удоволствие бих се качил на трамвай, ако имаше такъв. Три преки срещу билетче от двайсет и пет цента? В момента това ми се струва изгодна сделка.

Двамата тръгнаха към бара. Ричър пристъпваше с къси бавни крачки, а Шевик подскачаше и куцукаше, извърнат на една страна благодарение на Нютоновата физика.

Барът се намираше на партера на най-обикновена стара тухлена сграда, разположена горе-долу по средата между две преки. Имаше олющена дървена врата и мръсни прозорци от двете ѝ страни. Зеленият неонов надпис над вратата бе някакво ирландско име, а по прозорците бяха монтирани неонови табели, изпъстрени с арфи и детелини, които рекламираха бири. Ричър познаваше някои от тях, а други виждаше за пръв път. Той помогна на Шевик да слезе от тротоара, да пресече улицата, да стъпи на отсрещния бордюр и да стигне до вратата. Часовникът в главата му подсказваше, че е дванайсет без двайсет.

— Аз ще вляза пръв — каза той. — Вие ще ме последвате след малко. Така е по-добре. Все едно не се познаваме. Става ли?

— След колко време? — попита Шевик.

— Две минути — отвърна Ричър. — Колкото да си поемете дъх.

— Добре.

Ричър отвори вратата и влезе. Вътре цареше сумрак и миришеше на разлята бира и дезинфектант. Помещението бе с прилични размери. Не беше огромно като хангар, но не беше и малко. От двете страни на протритата дъсчена пътека, която водеше до бара, бяха разположени дълги редици маси за четирима. Самият бар бе квадратен и се намираше в далечния ляв ъгъл на помещението. Зад него стоеше дебелак, който не се бе бръснал поне от три-четири дни. Бе метнал кърпа през рамо. Клиентите бяха само четирима. Всеки от тях се бе настанил на отделна маса, навел глава и свил рамене. Всичките изглеждаха стари, уморени, измъчени като самия Шевик. Двама стискаха бутилки, другите двама държаха в дланите си полупразни халби, сякаш се опасяваха някой да не им ги отмъкне.

Никой от тях не приличаше на лихвар. Дали пък барманът не въртеше подобен бизнес? Или пък действаше като посредник? Ричър отиде при него и попита дали има кафе. Оказа се, че изобщо не предлагат кафе, което разочарова, но не изненада Ричър. Тонът на бармана бе любезен, но Ричър имаше чувството, че едва ли щеше да бъде такъв, ако пред него не стоеше непознат с внушителни размери и мрачно изражение. Друг клиент би получил само иронично подмятане.

Вместо кафе Ричър си взе бутилка местна бира, студена, хлъзгава, покрита с капчици вода. Когато я отвори, от гърлото ѝ изригна вулкан от пяна. Ричър остави на барплота един долар от рестото си и се запъти към най-близката свободна маса. Тя се намираше в далечния ъгъл вдясно от бара. Мястото му допадна, защото можеше да седне с гръб към стената и да наблюдава цялото помещение.