Ли Чайлд: Едно на милион

Но дали младежът го знаеше?

Ричър така и не разбра.

Мъжът с парите се събуди прекалено рано.

Автобусът намали скоростта, а после спря на един светофар със свирене на спирачки. Главата на възрастния мъж подскочи, той премигна, потупа джоба си и напъха плика още по-дълбоко, където никой да не може да го види.

Ричър се облегна на седалката.

Младежът с козята брадичка също се облегна на седалката.

Автобусът потегли. От двете страни на пътя се нижеха сиви прашни поля, изпъстрени с бледозелени островчета току-що покълнали насаждения. После се появиха магазини и сервизи, първо за селскостопанско оборудване, после и за автомобили. Разпростираха се на огромни площи, със стотици лъскави машини, строени в редици под развети знамена и транспаранти. Последваха ги бизнес парковете с безброй офиси и един гигантски супермаркет. Накрая се появи самият град. Четирилентовият път се сви до двулентов. В далечината отпред се виждаха първите по-високи сгради. Автобусът обаче зави наляво и остана на солидно разстояние от небостъргачите в центъра. След около пет-шестстотин метра спря на автогарата. Първата спирка за деня. Ричър остана на мястото си. Беше си купил билет за крайната спирка по тази линия.

Мъжът с парите се изправи. Кимна сякаш на себе си, оправи панталона и приглади якето. Както правят повечето възрастни мъже, преди да слязат от автобус.

Излезе на пътечката и затътри крака към предната врата. Не носеше куфар. Не носеше никакъв багаж. Сива коса, синьо яке, един пълен джоб и един празен.

Младежът с брадичката състави нов план.

Който му хрумна май изведнъж. Ричър усещаше как колелцата в главата му се завъртат. Сякаш тя бе слот машина, чиято ръчка някой е дръпнал и на екрана се подреждат три черешки. Поредица от заключения, основани на цял куп предположения. Автогарите обикновено се намираха в по-лошите квартали. Човек лесно можеше да изчезне в разположения около тях лабиринт от мръсни улички, задни дворове, празни парцели и неохраняеми паркинги. С достатъчно пусти тротоари и слепи завои. И тогава двайсетгодишният младеж щеше да се озове необезпокояван срещу седемдесетгодишния мъж. И да му нанесе удар отзад. И да го обере. Подобни неща се случваха непрекъснато. Едва ли щеше да е особено трудно.

Младежът с брадичката скочи от седалката и забърза след мъжа с парите, който се тътреше на два метра пред него.

Ричър се надигна и ги последва.

Мъжът с парите знаеше къде отива. Това беше очевидно. Не се озърна нито веднъж, за да се ориентира къде се намира. Просто излезе от автогарата, зави на изток и закрачи уверено. Без никакво колебание. Но и без да бърза. Вървеше бавно, в ритъм, който наподобяваше тръс. Раменете му бяха приведени. Изглеждаше уморен, дори съсипан. Не излъчваше капка ентусиазъм. Сякаш се придвижваше между две точки, които му се струват еднакво непривлекателни.

Младежът с брадичката вървеше на два метра след него. Личеше си, че трудно поддържа тази дистанция и едва се сдържа да не ускори ход. Не му беше лесно. Все пак той беше висок, дългокрак и кипеше от възбуда. Нямаше търпение да изпълни плана си. Но мястото не бе подходящо. Прекалено равно и открито. Тротоарите бяха широки, улицата бе с четири платна, на светофара отпред три коли чакаха да светне зелено. А това означаваше трима отегчени шофьори, които вероятно се оглеждат насам-натам. Плюс някой и друг пътник. Все потенциални свидетели. Не, за младежа с брадичката бе по-добре да изчака.

Мъжът с парите спря на ъгъла в очакване да пресече. Гледаше право пред себе си. А там започваха по-тесни улици, от двете страни на които се издигаха по-стари сгради и които бяха притиснати от високи тухлени огради.

Мястото определено бе подходящо.

Светна зелено. Мъжът с парите затътри крака по асфалта. Походката му бе унила, примирена. Младежът с брадичката го следваше на по-малко от два метра. Ричър съкрати леко разстоянието. Усети, че моментът наближава. Хлапето нямаше да чака още дълго. Нямаше да пропусне добрия шанс в очакване на идеалния, който можеше да не настъпи изобщо. Щеше да се впусне в действие в рамките на следващите две преки.

Двамата вървяха в индианска нишка, един зад друг, на приблизително еднакво разстояние, без да обръщат внимание на околните. Участъкът до първата пряка изглеждаше особено подходящ — отпред и отстрани по-специално, но отзад си оставаше прекалено открит. Затова младежът с брадичката се държеше на дистанция, докато мъжът с парите не пресече втората пряка. Която изглеждаше доста изолирана. Потънала в сянка и в двата края. Виждаха се няколко изоставени сгради, чиито врати и прозорци бяха заковани с дъски, отдавна затворена закусвалня и счетоводна къща с мръсни прозорци.