Ли Чайлд - Едно на милион

Преди още викът на онзи мъж да заглъхне, Ричър стреля три пъти в насъбралата се в далечината тълпа. Трима албанци се свлякоха на земята. Нямаше начин да пропусне. Останалите се разбягаха като хлебарки. Ричър се наведе и отстъпи назад, хвана Аби за лакътя и я дръпна зад колата. Погледна настрани, навън през ролетната врата. Разпозна портала, тротоара, улицата. Разбра къде се намират.

Порталът бе отворен.

— Заобиколи и се качи през дясната врата — прошепна Ричър. — После се прехвърли зад волана и ни измъкни от тук. Карай само направо. Натисни газта и не се оглеждай. Наведи се колкото можеш.

— Колко е часът? — попита Аби.

— Няма значение. Хората плащат луди пари за подобни емоции.

— Но само ако стрелят по тях с топчета с боя, а не с истински куршуми.

— Така е по-автентично. И струва повече.

Аби се наведе, заобиколи колата, напипа дръжката на вратата, отвори я точно толкова, колкото да се промъкне, и се мушна вътре, опряла корем в седалката.

— Не виждам ключовете — прошепна тя.

Една от фигурите в далечината стреля по тях. Куршумът премина на две педи над капака на багажника и на половин метър над главата на Ричър. Звукът от изстрела отекна от ламаринените стени и таванът завибрира като кожата на огромен барабан.

— Взели са ключа — продължи Аби. — Сигурно са отворили багажника дистанционно.

— Чудесно — отвърна Ричър. — Това означава, че трябва да го намеря.

Той легна на земята, опря лице в бетона и погледна под крайслера чак до другия край на бараката. Видя петима мъже на пода. Двама бяха жертвите на първоначалния вътрешен спор между албанците, а трима — от трите куршума на Ричър. От тях двама лежаха неподвижно, третият мърдаше, но едва-едва. Не демонстрираше особена енергия или ентусиазъм. Едва ли щеше да изкара много. Деветима албанци бяха останали във вертикално положение, макар и приклекнали, кой зад каквото прикритие бе успял да намери. А то не бе кой знае какво. Варели с химикали, подредени във формата на пирамида. Няколко ниски купчини дървен материал. Бараката бе полупразна. Все пак цялата дъскорезница бе прикритие за същинската дейност на албанците. Тук не се въртеше сериозен бизнес.

Ричър се претърколи по гръб, извади пълнителя на хеклера и преброи колко патрона са му останали. Два плюс един в цевта, или общо три. Новината определено не бе утешителна. Той върна пълнителя на място, претърколи се настрани и запълзя покрай колата. Стигна до багажника. Шофьорът и спътникът му лежаха на земята на разстояние метър и половина един от друг. Единият с едно око, другият — с три. Около главите им се бяха събрали локви кръв. Шофьорът лежеше по-близо до Ричър, което бе добре, тъй като той определено бе по-старшият от двамата. И ключът би трябвало да е в него. В джоба на сакото му най-вероятно. В левия джоб, защото той бе десняк. Което означаваше, че би трябвало да държи пистолета в дясната ръка, а ключовете за колата — в лявата.

Прозвуча нов изстрел и куршумът се заби в стената зад Ричър и Аби на трийсетина сантиметра над пода. Звукът от изстрела отекна оглушително и таванът отново завибрира силно, след което настъпи тишина. Последвана от стъпки. Провлачени, забързани, предпазливи… Някой се движеше напред. Някой се приближаваше. Ричър погледна под колата. Деветимата оцелели албанци ръкомахаха оживено, жестикулираха, сочеха. Определено си разменяха някакви сигнали. Координираха настъплението си. Възнамеряваха да се придвижат на прибежки, един по един, двама по двама, от едно прикритие до друго. Водеше ги едър тип, който приличаше на Гезим Ходжа. Същата фигура, същата възраст. Изглеждаше напрегнат. Опитваше се да заобиколи варелите и да се добере до купчина дъски, увити в прозрачно фолио, на четири-пет метра по-напред. Останалите щяха да го последват в индианска нишка. И щяха да напреднат бързо, защото нямаше да срещнат структурни препятствия по пътя си.

Време бе Ричър да ги забави. Имаше само един начин да го направи.

Ричър протегна ръка под колата и се прицели внимателно. Зае класическа позиция за стрелба с една ръка, макар и завъртяна на деветдесет градуса, защото лежеше настрани на пода. Изчака задният крак на албанеца да се приготви за поредната бърза крачка напред, след което стреля. Човекът сякаш сам се устреми към куршума, забил се в лявата половина на гърдите му. Което бе добре. Защото най-важните органи са именно там.

Артерии, нерви, вени… Албанецът се свлече на земята и настъплението спря. Останалите осем приклекнаха ниско като костенурки. Това бе единственият начин. Да използва водача им за назидание и така да им покаже какво ги очаква.