Ли Чайлд - Едно на милион

— Гезим Ходжа също се е возил тук — каза шофьорът.

— Ричър? — попита Аби.

— Всичко ще бъде наред — отвърна той.

— Как?

Ричър не отговори. Влезе пръв, легна настрани и се сви на кравай, след което Аби едва се побра в мястото, което той ѝ бе оставил. Погледнати отстрани, двамата сякаш се бяха прегърнали в леглото. Но това не отговаряше на истината. Спътникът затвори капака с рязък метален трясък. Ричър и Аби потънаха в мрак. Не се виждаше пластмасова дръжка, която да свети в тъмното. Явно я бяха демонтирали.

В този момент Дино разговаряше по телефона с Джетмир. Босът привика помощника си в своя офис. Незабавно. Явно Дино бе намислил нещо. Джетмир влезе в кабинета на Дино три минути по-късно и го завари да се взира в телефона си. Четеше дългата поредица от съобщения, свързани с Гезим Ходжа, който бе открит полумъртъв в багажника на собствения си автомобил.

— Двамата с Гезим Ходжа се познаваме отдавна — започна Дино. — Още от времето, когато бе ченге в Тирана. Дори ме арестува веднъж. Беше най-гадното копеле в цяла Албания. Аз обаче го харесвах. Беше свестен. Надежден. Затова му дадох работа при нас.

— Той е добър човек — отвърна Джетмир.

— Не може да говори — продължи Дино. — Възможно е никога да не проговори. Гърлото му е пострадало сериозно.

— Да се надяваме на най-доброто.

— Кой го е направил?

— Не знаем.

— Къде се е случило?

— Не знаем.

— Кога се е случило?

— Открили са го рано сутринта — обясни Джетмир. — Очевидно е бил нападнат преди това. Час или два по-рано…

— Ето какво не разбирам — каза Дино. — Гезим Ходжа е бивш полицай от Тирана, човек с ценен опит, който играе важна роля в нашата организация. Аз лично го взех на работа и той е с нас вече много години. Винаги ни е служил добре, а това го прави много високопоставена фигура тук. Прав ли съм?

— Да.

— Защо тогава се е захванал с изпълнението на дребни поръчки посред нощ?

Джетмир не отговори.

— Да не би аз да съм му казал да свърши нещо? — попита Дино. — Да не би да съм забравил?

— Не, не мисля — отвърна Джетмир.

Оглеждайте се за спуснати завеси и светлини зад тях. Чукайте на вратите и задавайте въпроси, ако се налага.

— Не — повтори Джетмир.

— Не разбирам — продължи Дино. — Аз не изпълнявам дребни поръчки посред нощ. Имам си хора за тази работа. Ходжа би трябвало да прекара нощта в леглото си. Защо не го е направил?

— Не знам.

— А би трябвало. Нали си дясната ми ръка.

— Мога да попитам.

— Аз вече го направих — отвърна Дино с променен тон. — Оказва се, че през нощта са се случили много неща. И очевидно те са свързани с нещо достатъчно важно, та едно зло старо ченге като Гезим Ходжа да се окаже с премазано гърло. Замисля ли се за броя на хората, които са се включили в изпълнението на задачата, стигам до извода, че е нещо важно. Стигам до извода, че е нещо, за което би трябвало да съм информиран. Поне на етапа на обсъждане. Стигам до извода, че е нещо, което би трябвало да одобря. Така работим тук.

Джетмир не отговори. Дино потъна в продължително мълчание. Накрая продължи:

— Чух също така, че Грегъри е идвал тази сутрин. Удостоил ни е с височайшето си присъствие. Естествено, отново си задавам въпроса защо не съм информиран.

Джетмир не отговори. Вместо това разигра наум оставащите реплики от този разговор, при това на бързи обороти, като игра на ускорен шах. Напред-назад. Дино щеше да продължи да разнищва случилото се без умора и без жал и накрая щеше да разкрие и най-дребните подробности около предателството на Джетмир. А нищо чудно вече да ги знаеше. Мога да попитам… Аз вече го направих. В такъв случай Дино знаеше поне част от истината. Студена пот обля Джетмир. Изведнъж осъзна, че може би е закъснял. После възвърна самообладанието си и реши, че може би не е така. Че босът просто не знае истината. В такъв случай по-добре да заложи на сигурно. Древен инстинкт. Изработен преди десет хиляди поколения. Джетмир първо плъзна ръка под сакото си, второ, измъкна пистолета от кобура си и трето, простреля Дино в лицето. От разстояние един метър, тъй като Дино седеше от другата страна на бюрото. Дино отметна рязко глава назад и стената зад него се покри с пръски кръв, късчета мозък и парчета кости. Изстрелът на деветмилиметровия пистолет отекна силно в малката стая. Оглушително дори. Като бомба. Настъпи тишина, която продължи една безкрайно дълга секунда, след което в стаята се втурнаха хора. Всякакви хора. Членове на вътрешния кръг, работници от дъскорезницата, покрити с прах, охранители, инкасатори, биячи, всички тичаха, крещяха, вадеха пистолети. Случващото се приличаше на сцена от филм, в който някой току-що е прострелял президента. Объркване, паника, лудост…