Ли Чайлд - Едно на милион

Двамата с глоковете пристъпиха напред. Заобиколиха широко отворените врати, стискаха пистолетите с две ръце и присвиваха очи, за да се прицелят по-добре.

Още една стъпка. И още една. После мъжът, застанал вдясно от Ричър, същият, който бе шофирал допреди малко, продължи напред, а другият спря. Спътникът. Двамата действаха като овчарски кучета. Целта им бе единият да заобиколи отзад и да притисне Ричър и Аби към другия, към отсрещния тротоар, към триетажната сграда, където те няма да разполагат с пространство за маневри. Това бе очевидна, инстинктивна тактика.

Но успехът ѝ зависеше от реакцията на Ричър и Аби, които трябваше първо да останат на място, после да се завъртят послушно и да отстъпят назад.

Нямаше да стане.

— Аби, направи крачка назад — каза Ричър. — Едновременно с мен.

Той отстъпи назад. Тя отстъпи назад. Това наруши представата за геометрия на шофьора. Площта пред него се увеличи. Сега той трябваше да направи крачка напред.

— Отново — каза Ричър.

Той отстъпи назад. Тя отстъпи назад.

— Не мърдайте — каза шофьорът. — Или ще стрелям.

Наистина ли, помисли си Ричър. Един от най-важните въпроси в живота му. Пред шофьора на крайслера стояха същите ограничения като пред Ричър. Десетина патрулки с включени светлини и сирени. Хеликоптери със снимачни екипи на местните телевизионни станции, минувачи с мобилни телефони. Купища обяснения. Стотици часове в една стая в компанията на ченгета и занитена за пода маса. А крайният резултат оставаше неясен. Нямаше гаранция. Не плашете гласоподавателите. Скоро щяха да назначат нов шеф на полицията. Освен това човекът имаше професионални задължения. Много въпроси чакаха отговор. Албанците смятаха Ричър за външен провокатор. Искаме да разберем кой си. Следователно този, който го заловеше жив, в състояние да говори, щеше да получи бонус. А онзи, който заведеше Ричър мъртъв, в кома или смъртноранен, щеше да получи наказание. Защото мъртвите не говорят, изпадналите в кома — също, а смъртноранените не оцеляват достатъчно дълго, за да проговорят, когато инквизиторите им извадят лъжиците, електрическите триони, ютиите, бормашините или каквито там зловещи процедури прилагат на изток от Сентър Стрийт. И така, шофьорът щеше ли да стреля? Едва ли, помисли си Ричър. Най-вероятно не. Но не биваше да изключва и тази възможност. Беше ли готов да рискува живота си? Вероятно да. Нямаше да му е за пръв път. И преди бе възприемал подобни ситуации като хазарт, бе залагал и бе печелил. Десет хиляди поколения по-късно инстинктите му продължаваха да са все така изострени. Бе оцелявал толкова пъти… Във всеки случай, гледаше философски на нещата. Никой не живее вечно.

Но беше ли готов да рискува живота на Аби?

— Покажете ми ръцете си — каза шофьорът.

Това щеше да сложи край на играта. Това беше точката, от която нямаше връщане. И бездруго я приближаваха. Законите на геометрията показваха, че Ричър се е озовал в неизгодна позиция. Ъгълът между шофьора и спътника му бе около шейсет градуса, което означаваше, че могат да открият кръстосан огън. Ричър лесно можеше да си представи как ще се развият събитията. Можеше да стреля през джоба си и да свали шофьора. Минус един. Никакъв проблем. След което обаче шейсетградусовият завой към спътника щеше да се окаже бавен и тромав, защото ръката му щеше да стои в джоба. Което щеше да предостави на противника му достатъчно време, за да стреля, и то неведнъж, а два или три пъти. Което пък означаваше, че ще уцели Аби, Ричър или и двамата. А можеше и да пропусне. Почти сигурно щеше да пропусне, помисли си Ричър, защото това е реалният свят. Човекът и бездруго изглеждаше неспокоен. Започнеше ли престрелка, щеше първо да се стресне, а после да изпадне в паника. Повечето куршуми пропускат целта си при далеч по-благоприятни обстоятелства.

Но беше ли готов да рискува живота на Аби?

— Покажете ми ръцете си — повтори шофьорът.

— Ричър? — попита Аби.

Десет хиляди поколения му подсказваха, че трябва да остане жив и да види какво ще му донесат следващите минути.

Ричър извади ръце от джобовете.

— Свали си якето — нареди шофьорът. — От тук виждам колко е натежало.

Ричър съблече якето. Хвърли го на асфалта. Пистолетите в джобовете издрънчаха. Украинските хеклери, албанските глокове. Целият му арсенал.

Почти.

— Качвайте се в колата — продължи със заповедите шофьорът.

Спътникът му отстъпи назад към крайслера. В първия момент Ричър си помисли, че ще им отвори задната врата като портиер пред луксозен хотел. Но той не го направи. Вместо това отвори вратата на багажника.