Ли Чайлд - Едно на милион

— Пет минути — обяви Вантреска. — Може би десет. Настъпва сутрешният час пик. Откъде точно да ви взема?

Още един добър въпрос. Не можеха да застанат на някой ъгъл, сякаш чакат такси. Не и ако искаха да се скрият от вражески погледи. Ричър се огледа. Не откри удобно място. Малки складове и магазини, които още не бяха отворили. Всичките западнали, дори жалки на вид. Места, където след десет часа пристигат уморени болнави мъже и жени и се озъртат, преди да влязат. Ричър бе виждал всякакви градове. Добре ги познаваше. На следващата пряка имаше черна дъска, висока до кръста, подпряна на тротоара, най-вероятно реклама на кафене. То със сигурност щеше да работи по това време, но можеше да се окаже неприятелска територия. На вратата нямаше да има охрана — не и пред такова заведение на такава улица, — но зад машината за еспресо може би седеше симпатизант, който също се надява да смъкне няколко процента от лихвата по своя заем.

— Там! — каза Ричър.

Той посочи тясна сграда, десетина метра по-надолу от другата страна на улицата. Предната стена бе подпряна с дървени греди, поставени под много остър ъгъл, сякаш имаше опасност да се срути. Дървените подпори бяха покрити със здрава черна мрежа. Може би в резултат на някакви местни разпоредби. Нищо чудно градските власти да се притесняваха, че някоя тухла или парче мазилка могат да паднат върху случаен минувач. Каквато и да бе причината, по-важен бе резултатът, защото мрежата осигуряваше нещо като скривалище. Така поне нямаше да стоят на открито.

Може би мрежата щеше да намали видимостта с шейсет процента. Все пак беше доста гъста.

Или пък с четирийсет процента. Все пак утрото бе слънчево. Но и това бе по-добре от нищо.

Аби предаде новата информация на Вантреска.

— Пет минути — повтори той. — Може би десет.

— Каква е колата? — попита Ричър. — Не искаме да ви сбъркаме с някой друг.

— Ес-тайп, Ер, нула пета, антрацит и въглен.

— Спомни си какво казах за онези от танковите дивизии ли?

— Че се прехласваме по машините.

— Не разбрах нито една от тези думи.

— Относително стар ягуар — обясни Вантреска. — Спортна версия на ретро модела, който възкресиха в края на деветдесетте. С тунингован двигател. И турбокомпресор.

— Не ми помагаш — отвърна Ричър.

— Черен седан — отсече Вантреска.

И затвори. Аби прибра телефона си. Тръгнаха да пресичат улицата по диагонал. Вървяха право към сградата с подпорите по фасадата.

Иззад ъгъла се появи кола. Черен седан. Прекалено скоро. Пет секунди, а не пет минути.

И колата не беше стар ягуар. А нов крайслер. С нисък покрив, високи врати, тесни прозорци. Като странични илюминатори на бронетранспортьор. Като амбразури.

Черният крайслер се насочи право към тях. В един момент забави скорост, а после отново я увеличи. Като бегач, който се препъва, а после отново продължава. Като автомобилен еквивалент на обичайна човешка реакция — сепваш се и спираш, за да огледаш по-добре. Сякаш самият автомобил не можеше да повярва на очите си. Дребничка брюнетка и голям и грозен мъж. Появили се изведнъж на улицата. Точно пред колата. Онези двамата, които всички издирват.

Колата спря рязко и предните врати се отвориха. И двете. На разстояние от около шест метра от Ричър. Двама души. Два пистолета. Глокове. Мъжете ги държаха в десните си ръце. Бяха по-дребни от Гезим Ходжа, но по-едри от повечето хора. Определено не бяха от дребния средиземноморски тип. И двамата бяха облечени с черни панталони, черни ризи и черни вратовръзки. И носеха тъмни очила. Никой от тях не се бе бръснал. Вероятно ги бяха вдигнали под тревога и ги бяха изпратили да патрулират по улиците веднага щом бяха открили колата на Гезим Ходжа.

Двамата пристъпиха крачка напред. Ричър се огледа първо наляво, после надясно. Не видя нищо по-високо от противопожарен кран или по-широко от уличен стълб. Пъхна ръка в джоба си. Там го очакваше онзи „Хеклер и Кох“, за който знаеше, че стреля. Но знаеше, че не иска да го използва. Улична престрелка през нощта несъмнено щеше да привлече внимание. А улична престрелка в слънчево утро щеше да привлече десет пъти повече внимание. В дневната смяна имаше много повече полицаи, отколкото в нощната. И те щяха да реагират мигновено. Щяха да пристигнат десетина патрулки с включени светлини и сирени. Щяха да се появят хеликоптери със снимачни екипи на местните телевизионни станции, минувачи щяха да заснемат клипове с мобилните си телефони. Ричър щеше да изпише купища обяснения. Щеше да прекара стотици часове в една стая в компанията на ченгета и занитена за пода маса. Телефонът на Аби щеше да разкрие връзката им с Бартън, Хоган и Вантреска. Бъркотията щеше да стане още по-голяма. Щяха да минат седмици, преди да се измъкне. Ричър не го искаше, а семейство Шевик не можеха да си го позволят.