Ли Чайлд - Едно на милион

В този момент пред портала спря черният крайслер с Ричър и Аби в багажника.

Шофьорът замръзна с крак на спирачката. Порталът бе отворен, но нямаше и следа от охрана. Което бе необичайно. Шофьорът обаче нямаше търпение да влезе и да се похвали с пленниците си, затова не се замисли много-много. Продължи напред, направи обратен завой и спря пред една ролетна врата. Спътникът му слезе и натисна зеления бутон на дистанционното, което държеше в ръка. Вратата се вдигна бавно, а движението ѝ нагоре бе съпроводено от подрънкване на вериги и потракване на метални ламели. Шофьорът даде на заден ход и влезе вътре. Изключи двигателя, излезе от колата и се присъедини към своя колега. Двамата извадиха пистолети и отстъпиха крачка назад от багажника.

Шофьорът натисна едно бутонче върху ключа.

Капакът на багажника се отвори бавно, тихо и величествено.

Двамата зачакаха. Не се случи нищо.

Доловиха мирис на борови дъски, но не чуха вой на електрически триони. Ниската ламаринена барака бе потънала в тишина. Някъде отзад долетяха гласове, заглушени от стените и вратите, но въпреки това силни, объркани, уплашени. Последваха ги стъпки, бързи и шумни, които обаче не водеха никъде. Сякаш всички пристъпваха на място. Сякаш нещо необичайно се случваше в някой от вътрешните офиси.

Двамата се ослушаха.

Може би в офиса на самия Дино.

Първите осем души, които влетяха в кабинета на боса, видяха едно и също. Дино се бе свлякъл на креслото зад бюрото си, а част от главата му липсваше. Джетмир седеше на стола отпред с пистолет в ръка. Направо го завариха на местопрестъплението. Видяха дима от изстрела, доловиха мириса на изгорял барут. Трима от първите осем бяха членове на вътрешния кръг, които имаха, макар и бегла, представа какво може да се е случило. Останалите петима заемаха по-ниски позиции в организацията. И нищо не разбираха. Изпаднаха в ступор. Не можеха да асимилират случилото се. Джетмир бе вторият най-важен човек в техния свят. Думата му бе закон. Той бе безупречен, съвършен. Всички му се възхищаваха, почитаха, подчиняваха. Разказваха невероятни истории за него. Той беше легенда. Но той бе убил Дино. А Дино бе големият шеф. Най-важният човек в техния свят. Цялата им васална вярност бе насочена към него. Сякаш му бяха дали кръвна клетва. Сякаш живееха в средновековно кралство. И това бе техен върховен дълг.

Един от петимата бе обикновен човек от Поградец, разположен на брега на Охридското езеро. Преди години някакво местно величие се бе нахвърлило върху сестра му и Дино бе възстановил семейната чест. Един обикновен човек. Верен като куче. Обичаше Дино като баща. И обичаше факта, че го обича. Обичаше структурата, йерархията, правилата, желязната сигурност, които всички тези неща внасяха в живота му. Той не само обичаше правилата, но и живееше според тях. Затова извади пистолета си и простреля Джетмир в гърдите. Три пъти. Изстрелите отекнаха оглушително в тясното изпълнено с хора помещение, след което самият стрелец бе прострелян от двама души едновременно. Единият, инкасатор, който действаше на автопилот, защитаваше новия шеф, макар новият шеф да бе убил стария шеф. Другият стрелец бе член на вътрешния кръг и имаше някаква представа какво може да се е случило. Затова и се надяваше да спаси нещо в настъпилата катастрофа. Надеждата му бе напразна, тъй като вторият му куршум прониза друг инкасатор, застанал до първата жертва. Охранителят, пристъпил зад инкасатора, отвърна панически на огъня. Беше проява на чист рефлекс, но изстрелът му попадна в главата на човека от вътрешния кръг. Затова друг член на вътрешния кръг застреля охранителя, докато един от майсторите в дъскорезницата, който имаше зъб на вътрешния кръг, стреля по него и пропусна, но един рикошет попадна в рамото на третия член на вътрешния кръг. Той извика от болка, извади пистолета си и започна да стреля. Дулото на глока му заподскача лудешки и куршумите полетяха във всички посоки, но най-вече в центъра на насъбралата се тълпа. Хората започнаха да се пързалят и да падат по хлъзгавия от кръв под, докато мъжът с глока не изпразни целия си пълнител. Отново настъпи тишина, но не съвсем пълна, тъй като бе нарушена от друг силен шум.

Въпросният шум бе резултат от нови изстрели. Всъщност само два. Но добре премерени. От деветмилиметров пистолет. Заглушени от разстоянието. Долетели може би от бараката. Най-вероятно близо до ролетната врата.

Шофьорът и спътникът му бяха застанали на няколко крачки от багажника на крайслера. Продължаваха да държат с две ръце пистолетите си, насочени към колата, но погледите им бяха извърнати настрани. Опитваха се да погледнат към срещуположния край на бараката, където започваше коридорът към офисите. Откъдето идваше целият шум.