Ли Чайлд - Едно на милион

— Пеша.

— Наблизо ли живеят?

— Не особено — отвърна предпазливо Хоган.

— В такъв случай трябва да изминат голямо разстояние. А ние наблюдаваме квартала много внимателно. И не сме забелязали мъж и жена по улиците.

— Може да са оставили колата зад ъгъла.

— Не сме забелязали мъж и жена с кола.

— Може да сте ги пропуснали.

— Не смятам.

— В такъв случай не виждам с какво мога да ти помогна, човече.

— Знам, че са били тук — заяви албанецът. — Видях храната. Видях бележката с думата, преписана от откраднатия телефон. Тази вечер това е най-добре охраняваният квартал в града. Никой не ги е видял да го напускат. Следователно още са тук. Мисля, че в момента са на горния етаж.

Отново настъпи продължителна тишина.

После Хоган каза:

— Голям си досадник, човече. Иди и огледай. Три стаи, всичките празни. После си върви и не се връщай. И не ми пращай покана за пикника.

В коридора на горния етаж Аби прошепна на Ричър:

— Все още можем да се измъкнем през прозореца.

— Не оправихме леглото — отвърна ѝ той шепнешком. — Освен това реших да взема колата на този гадняр. И бездруго не можем да го оставим да си тръгне.

— За какво ни е колата му?

— Току-що ми хрумна нещо.

На долния етаж прозвучаха стъпки, които прекосиха коридора и се насочиха към подножието на стълбите. Тежки стъпки. Старият дъсчен под простена под тях. Ричър остава пистолета в джоба си. Не искаше да го използва. Стрелба на улица в центъра на града… Това несъмнено ще предизвика реакция. Прекалено много усложнения. Очевидно и албанецът бе на същото мнение. Протегна дясната си ръка и се хвана за парапета. В нея нямаше пистолет. Последва я и лявата ръка. В нея също нямаше пистолет. Но ръцете му бяха големи. Огромни. Мускулести, с широки безцветни длани, дебели пръсти и маникюр, правен сякаш със сатър.

Албанецът стъпи на най-долното стъпало. Имаше големи обувки. И широка крачка. Плюс масивни крака. Огромни рамене, тясно сако. Може би метър и осемдесет и пет. Не беше някой хилав дребен средиземноморски тип. Бивш полицай от Тирана. Дали пък там нямаха изисквания за минимален ръст и тегло? И дали това не даваше по-добри резултати в работата?

Ричър реши да излезе и да поздрави албанеца, когато се качи на горния етаж. Защото от там го очакваше възможно най-дългото падане по стълбите. Чак до долу. Максимално разстояние. Максимална ефективност. За предпочитане пред обикновено падане на пода. Дъските продължаваха да скърцат една след друга. Ричър чакаше.

Албанецът изкачи последното стъпало. Ричър препречи пътя му. Албанецът го зяпна.

— Разкажи ми повече за тази рядка дума — каза Ричър.

Хоган, който стоеше долу, в коридора, възкликна:

— По дяволите!

Албанецът не отговори.

— Обясни ми различните ѝ значения — продължи Ричър. — Нелицеприятна дума, груба, обидна, оскърбителна, унизителна, дума, която очерня, опозорява и така нататък… Но това са все съвременните ѝ значения. Далеч в миналото значението ѝ е било свързано със страха. Много думи на много езици споделят общи корени. Хората наричат грозни нещата, от които се страхуват. Съществата, които живеят вдън горите, никога не са красиви.

Албанецът не отговори.

— Вие страхувате ли се от мен? — попита Ричър.

Никакъв отговор.

— Извади телефона и го остави на пода пред краката ти — нареди Ричър.

— Не.

— И ключовете от колата. И бездруго ще ги взема — каза Ричър. — От теб зависи кога и как.

И впери в него онзи поглед. Спокоен, уверен, ироничен, хищен, леко безразсъден.

В този момент албанецът бе изправен пред следния избор. Можеше да отвърне нещо остроумно, а можеше да замълчи и направо да пристъпи към действие. Ричър нямаше представа какво ще направи. Ако съдеше по случилото се на долния етаж, явно албанецът се наслаждаваше на собствения си глас. В това не можеше да има съмнение. Нали бе работил в полицията. Обичаше да е в центъра на вниманието. Обичаше да разсъждава на глас. Да обяснява как е разкрил престъплението. От друга страна, нямаше да спечели кой знае какво с някоя остроумна забележка. И той го знаеше. Рано или късно щяха да стигнат до съществената част. Защо да не започнат отзад напред?

Албанецът се хвърли напред. Оттласна се с мощните си крака, изправи рамене, наведе глава и връхлетя като разярен бик с намерението да забие рамо в гърдите на Ричър и да го извади от равновесие. Ричър обаче бе готов — поне на петдесет процента. Пристъпи напред и заби страховит десен ъперкът. Нанесе го не вертикално, а по-скоро под ъгъл от четиресет и пет градуса, което означава, че юмрукът му се заби директно в лицето на албанеца. Неговите стотина килограма се срещнаха с движещите се в срещуположната посока близо сто и двайсет на Ричър, а това предизвика колосален сблъсък на кинетична енергия, лице срещу юмрук, достатъчен, за да повдигне албанеца във въздуха и да го запрати назад по гръб на пода. С тази разлика, че нямаше под, затова албанецът полетя назад по стълбите, претърколи се няколко пъти и се заби в стената на коридора.