Ли Чайлд - Едно на милион

— Не можем да оставим колата тук — каза Хоган. — Не и пред нашата къща. Особено с тяло в багажника. Рано или късно някой ще мине оттук, ще я види и ще провери какво става.

Ричър кимна.

— Ние с Аби имаме нужда от кола — каза той. — Когато приключим, ще я оставим далече от тук.

— Ще шофирате с този тип в багажника?

— Дръж враговете си по-близо.

— Къде отиваме? — попита Аби.

— Когато албанецът спомена, че могат да забранят на твоите приятели да стъпват в клубовете им, аз си помислих: да, това е сериозен проблем, защото те трябва да се хранят. А после се сетих, че по-рано изрекох същите думи пред теб. Когато спряхме пред щанда със сандвичите на онази бензиностанция на път към дома на семейство Шевик. Ти ме попита дали няма да имат нещо против, а аз ти казах, че трябва да се хранят. Хладилникът им е празен. Особено сега. Обзалагам се, че не са излизали от дома си, откакто са пристигнали украинците. Срещал съм хора като тях. Те ще се срамуват, ще се притесняват, ще се страхуват да минат покрай колата. Никой няма да позволи на другия да излезе сам, но в същото време няма да излязат и заедно, защото се опасяват, че украинците ще използват отсъствието им, за да влязат вътре и да претършуват. Обзалагам се, че семейство Шевик не са хапнали нищо вчера, няма да ядат и днес. Трябва да им занесем храна.

— Ами колата пред дома им?

— Ще минем отзад. Ще се наложи да прекосим двора на някой съсед. Затова последната част от маршрута ще изминем пеша.

Първо отидоха до огромния супермаркет, разположен край шосето, което водеше извън града. Подобно на много други магазини, и той работеше денонощно. Приличаше на огромна пещера, студена и пуста, но окъпана в ярка светлина. Взеха количка с размерите на вана и я напълниха с по четири бройки от всичко, за което се сетиха. Ричър плати на касата в брой с парите, които взе от безформения портфейл на Гезим Ходжа. Реши, че това е най-малкото, което албанецът може да направи предвид обстоятелствата. Прибраха покупките в шест торби. Щяха да изминат последната част от маршрута си пеша, което означаваше, че ще трябва да мъкнат торбите на известно разстояние, вероятно през задни дворове и огради.

Отключиха крайслера и оставиха покупките на задната седалка. От багажника не се чуваше нито звук. Или движение. Аби искаше да провери дали албанецът е добре.

— Ами ако не е? — попита Ричър. — Какво ще направиш?

— Нищо, предполагам.

— В такъв случай няма смисъл да проверяваш.

— Колко дълго ще го оставим там?

— Колкото е необходимо. Да е мислил предварително. Не разбирам защо трябва да поемам отговорност за доброто му здраве. Защото той пръв се опита да съсипе моето добро здраве. Не виждам логика. Те започнаха първи. Не могат да очакват, че ще се грижа за здравето им.

— Някой беше казал, че победата изисква великодушие — продължи Аби.

— Напълно съм съгласен — отвърна Ричър. — Но ти казах и преди. Следвам собствени правила. Човекът в багажника още ли диша?

— Не знам — призна Аби.

— Но съществува подобна възможност?

— Да, така е.

— Ето, това е проява на великодушие от моя страна. Обикновено ги убивам. Убивам и тях, и семействата им и накрая се изпикавам на гробовете на предците им.

— Никога не съм сигурна сериозно ли говориш, или се шегуваш.

— Май си права.

— Искаш да кажеш, че в момента не се шегуваш?

— Искам да кажа, че великодушието ми е на привършване напоследък.

— Но носиш храна на възрастна двойка, и то посред нощ.

— Това не е проява на великодушие.

— И все пак е мил жест.

— Защото някой ден може аз да се озова на тяхно място. Но никога няма да бъда на мястото на онзи в багажника.

— Следваш принципа на древните племена — каза Аби. — Нашето племе срещу всички останали.

— Моето племе срещу лошите.

— И кой влиза в твоето племе?

— Почти никой — призна Ричър. — Живея доста самотно.

Потеглиха обратно към града, завиха наляво, продължиха на изток и навлязоха в квартала на семейство Шевик. Пред тях се простираха старите къщи, построени в годините след войната. Ричър вече се ориентираше добре. Реши да мине по една успоредна улица, за да не могат украинците да го видят дори от разстояние. Двамата с Аби можеха да паркират пред къщата, разположена зад дома на Шевик. Крайслерът щеше да застане зад линкълна, но на разстояние от шейсетина метра. Колкото е дължината на два малки парцела в този квартал. В които са построени две малки къщи.

Ричър угаси фаровете и продължи бавно по тесните улици, потънали в мрак. Свърнаха надясно в пряката преди онази, в която обикновено завиваха, после наляво и накрая спряха на нужното място. Пред къщата, разположена точно зад тази на Шевик. Беше в същия стил, имаше същата дъсчена фасада и битумен покрив. Отпред имаше малък открит двор, но отзад минаваше висока до рамото ограда, която опасваше имота от единия до другия край. Някъде в нея трябваше да има вратичка, през която от предния в задния двор да минава косачката например.