Ли Чайлд - Едно на милион

В кухнята светеше.

— Будни са — каза Ричър.

Прескачането на оградата ги затрудни, защото дъските бяха в окаяно състояние. По-рационалният подход изискваше да ги бутнат с рамо или да ги изкъртят с ритник. Отказаха се да го правят от етични съображения. Половината от енергията, изразходвана за прескачането на оградата, отиде в опити да запазят равновесие и да не се изтърсят от другата страна. Защото, когато се покатериха отгоре, оградата започна да се люлее и Ричър и Аби се почувстваха като циркови артисти. Опасяваха се, че в определен момент цялата ограда може да падне като прогнила завеса, при това по цялата дължина на двора. Аби се прехвърли първа и когато се озова от другата страна, Ричър ѝ подаде шестте торби с покупки — прехвърли ги една по една през оградата, като се опитваше да ги спусне колкото се може по-ниско от другата страна. Върховете на кедровите дъски опираха в лакътя му, докато всяка торба се спуснеше достатъчно ниско, за да може Аби да я вземе.

После дойде неговият ред да прехвърли оградата. Ричър бе два пъти по-тежък и три пъти по-непохватен от Аби. Оградата се залюля на метър в едната посока, после в другата. Накрая Ричър намери равновесната ѝ точка, удържа я да не падне и се претърколи от другата страна. Тромава маневра, в резултат на която се озова по гръб в цветната леха, но пък оградата остана цяла.

Двамата с Аби отнесоха покупките до кухненската врата и почукаха по стъклото. Надяваха се никой от двамата Шевик да не получи сърдечен удар. Разминаха се с ахкане, охкане, кършене на пръсти, затруднено дишане и солидна доза неудобство заради домашните халати, но Арън и Мария Шевик бързо се съвзеха. Впериха погледи в торбите с покупки със смесени чувства, изписани на лицата им. Срам, изгубена гордост и празни стомаси. Ричър ги помоли да направят кафе. Аби се зае да зарежда с продукти хладилника и кухненските шкафове.

— Будни сме, тъй като получихме обаждане от болницата — обясни Мария Шевик. — Там явно работят денонощно. А и ние самите им бяхме казали, че могат да ни звънят по всяко време. Предполагам, че са го отбелязали в документите, които попълнихме. Утре сутринта ще направят ново изследване със скенер. Още са много развълнувани.

— Ако платим — поясни Арън Шевик.

— Колко искат този път? — попита Ричър.

— Единайсет хиляди.

— Кога?

— Днес, до края на работния ден.

— Предполагам, че вече сте погледнали под дюшеците.

— Да. И открих само едно копче. От мой стар панталон. Търсих го цели осем години. Мария вече го заши.

— Още е много рано — каза Ричър. — До края на работния ден остава доста време.

— Отначало решихме да пропуснем това изследване — продължи Арън. — В края на краищата какво ще научим от него? Ако новините са добри, то ще ни зарадва, разбира се, но така задоволяваме собственото си любопитство, собствените си желания… това не е медицина. Ако новините са лоши, не искаме да ги знаем. Ето защо не бяхме сигурни какво щяхме да получим срещу нашите единайсет хиляди долара. Тогава лекарите заявиха, че трябва да установят какъв прогрес са отбелязали. И на тази база да определят новите дози на лекарствата. Да ги увеличат или намалят. Трябвало да бъдат много прецизни, в противен случай можело да навредят.

— Как им плащате обикновено?

— С банков превод.

— Приемат ли пари в брой?

— Защо?

— Обикновено това е най-бързият начин на плащане, особено когато някой бърза.

— Но откъде ще ги вземем?

— Всеки нов ден носи нови възможности. В най-лошия случай можем да продадем колата им. На някой дилър на „Форд“ например. Чух, че един от тях загубил няколко коли при катастрофа неотдавна.

— Да, приемат пари в брой — отвърна Арън Шевик. — В това отношение болницата прилича на казино. Цяла редица от касиери зад дебели бронирани стъкла.

— Добре — каза Ричър. — Радвам се да го чуя.

Той излезе в тъмния коридор и прекоси разстоянието, което го отделяше от предния прозорец. Огледа улицата. Линкълнът беше там. Същият. Голям, черен, неподвижен, покрит с капчици роса. В него имаше два неясни силуета. Глави и рамене, облегнати ниско на седалките. И пистолети несъмнено. Както и портфейли в джобовете. Вероятно натъпкани с банкноти като на бившето ченге от Тирана. Вероятно стотици долари. Но не и единайсет хиляди.

Ричър се върна в кухнята. Мария Шевик му подаде чаша кафе. Първата му за деня. Покани ги да останат за закуска. Тя щяла да я приготви. Можели да закусят заедно. Почти като празненство. Ричър искаше да откаже. Храната бе предназначена за двама възрастни хора, не за случайни гости. Освен това искаше да си тръгне преди изгрев-слънце. Докато още беше тъмно. Очакваше го тежък ден. Трябваше да свърши много неща. Но двамата Шевик явно придаваха по-особено значение на тази закуска, а и Аби се съгласи, затова Ричър се присъедини към нея. Впоследствие щеше да си зададе въпроса колко ли по-различно щеше да протече денят, ако не бе останал. Но нямаше да се замисли продължително върху отговора. След дъжд качулка. Напразна загуба на енергия. Гледай напред!