Ли Чайлд - Едно на милион

— Къщата не е моя — каза Хоган. — Аз съм само наемател. Не мисля, че имам правото…

— Може би другият господин, който е в дневната.

— Ще трябва да се задоволите с моята дума.

— Не се притеснявайте за тревата — каза албанецът. — Нали за това става въпрос? Подуших я още от улицата. Пет пари не давам за нея. Не съм ченге. Не съм дошъл да ви арестувам. Представител съм на местната организация за взаимопомощ. Ние работим усърдно в тази общност. И постигаме впечатляващи резултати.

— Ще трябва да се задоволите с моята дума — повтори Хоган.

— Кой друг е в къщата?

— Никой.

— Цяла вечер сте сами, така ли?

— Имахме гости за вечеря.

— Кои?

— Приятели — отвърна Хоган. — Поръчахме си китайско и малко вино.

— Те останаха ли?

— Не.

— Колко приятели?

— Двама.

— Да не би случайно да са били мъж и жена?

— Не и онези, които търсите.

— Откъде знаете?

— Защото не биха могли да са те. Те са най-обикновени хора. Както сам казахте.

— Сигурен ли сте, че не са останали?

— Лично ги изпратих.

— Добре — каза албанецът. — Тогава няма за какво да се притеснявате. Ще огледам набързо. Веднага ще разбера дали са тук. Имам известен опит в тези неща. В Тирана работех в полицията. Смятам, че е невъзможно някой да прекара известно време в дадена къща, без да остави видими следи от своето присъствие. Следи, които ще издадат кой е бил тук, защо е бил тук.

Хоган не отговори.

Ричър и Аби чуха стъпки в коридора точно под тях. Албанецът бе влязъл вътре.

— Не мога да повярвам, че Хоган го пусна — прошепна Аби. — Очевидно ще претърси навсякъде. Няма да огледа надве-натри. Хоган трябваше да се измъкне по някакъв начин.

— Хоган се справя добре — каза Ричър. — Той е морски пехотинец. Има добра представа за стратегия. Осигури ни достатъчно време, за да се облечем, да оправим леглото, да отворим прозореца и когато онзи влезе вътре, да се измъкнем навън, да се качим на покрива или да скочим в двора. И когато натрапникът не ни открие, ще си отиде щастлив, без да се стига до конфронтация. Най-добрите битки са онези, които успееш да избегнеш. Дори морските пехотинци разбират това.

— Но ние не се измъкваме през прозореца. Просто си стоим тук. Не следваме плана.

— Възможно е да съществува и алтернативен подход.

— Например?

— Характерен повече за армията, отколкото за морската пехота.

— Например? — повтори Аби.

— Да изчакаме и да видим какво ще стане — отвърна Ричър.

Чуха стъпките на албанеца, който влезе в дневната. Чуха и въпроса му:

— Музиканти ли сте?

— Да.

— Свирите ли в нашите клубове?

— Да.

— Няма да продължите да го правите, ако не промените отношението си.

Отговор не последва. Настъпи моментна тишина. Ричър и Аби чуха от втория етаж как албанецът излиза отново в коридора и се запътва към кухнята.

— Китайска храна — каза той. — Много кутии. Не сте излъгали.

— Плюс вино — добави Хоган. — Както ви казах.

Чуха потракване на стъкло. Две празни бутилки, които някой събори или вдигна, за да огледа. После отново настъпи тишина.

И тогава чуха албанецът да пита:

— Какво е това?

Настана гробовно мълчание. Не се чуваше дори най-тихият звук.

А после онзи продължи:

— Лист хартия, на който някой е написал албанската дума за „грозен“?

Ричър и Аби отвориха вратата на спалнята и пристъпиха в коридора на втория етаж. От кухнята под тях не се чуваше нито звук. Долавяше се безмълвно напрежение, което сякаш наелектризираше въздуха. Ричър си представи тревожните погледи. На Бартън към Хоган. На Хоган към Бартън.

Аби прошепна:

— Трябва да слезем и да им помогнем.

— Не можем — отвърна Ричър. — Ако той ни види, не можем да му позволим да си тръгне.

— Защо не?

— Ще докладва на шефовете си. Ще им съобщи адреса. Това ще създаде куп проблеми на Бартън в бъдеще. Няма да му позволят да свири в клубовете им. На Хоган също. Двамата няма да имат с какво да си изкарват прехраната — обясни Ричър, после замълча.

— Какво означава, че не можем да му позволим да си тръгне? — попита Аби.

— Има няколко варианта.

— Да го задържим като пленник?

— Може тази къща да има мазе.

— Какви са другите варианти?

— Най-различни.

— Предполагам, че вината е моя — отвърна Аби. — Не биваше да оставям онзи лист хартия.

— Ти се опитваше да им помогнеш. Много мило от твоя страна.

— Но въпреки това е грешка.

— Късно е да съжаляваме — каза Ричър. — Гледай напред. Не губи енергия.