Ли Чайлд - Едно на милион

— Този инцидент поставя нещата в съвсем различна светлина — започна Грегъри. — Не е имало никакъв опит за заблуда. Не се е опитал да прехвърли вината върху албанците. Срещнал се е лице в лице с нашия човек. Явно е получил инструкции да изостави досегашната си тактика. Да навлезе в нова фаза. Мисля, че това е грешка. Така разкриват за себе си повече, отколкото ще открият за нас.

— Телефонът — каза първият му помощник.

— Именно — отвърна Грегъри. — Отнемането на пистолета е очаквано. Всеки би го направил. Но защо е взел телефона?

— Това е важна част от новата им стратегия. Ще се опитат да навредят на комуникациите ни. За да ни отслабят допълнително. Ще се опитат да саботират дейността ни, като проникнат в нашите телефони.

— Кой на този свят притежава уменията, опита, самочувствието и арогантността дори да си помисли, че може да успее?

— Само руснаците — отвърна помощникът му.

— Именно — съгласи се Грегъри. — Новата им тактика разкри самоличността им. Сега знаем. Руснаците ни атакуват.

— Което не е добре.

— Питам се дали са отмъкнали и албански телефон.

— Вероятно. Руснаците не обичат да делят територии с никого. Не се съмнявам, че планират да прогонят и нас, и албанците. Ще ни бъде много трудно. Те са прекалено много.

Настъпи продължително мълчание.

— Можем ли да ги победим? — попита Грегъри.

Първият му помощник отвърна:

— Няма да проникнат в комуникационната ни система.

— Не питах това.

— Каквито и ресурси да мобилизираме, те ще ангажират два пъти повече хора, два пъти повече пари, два пъти повече оръжия…

— Настъпват отчаяни времена — каза Грегъри.

— Така е.

— И те изискват отчаяни мерки.

— Например?

— След като руснаците могат да мобилизират два пъти повече ресурси от нас, трябва да изравним силите. Много е просто. Ще го направим, макар и временно. Докато отмине тази криза.

— Как?

— Ще сключим краткосрочен отбранителен съюз.

— С кого?

— С нашите приятели източно от Сентър Стрийт.

— С албанците?

— И те са в нашето положение.

— Ще се съгласят ли?

— Нуждаят се от помощ, за да се справят с руснаците. Обединим ли се, можем да им се опрем. Не го ли направим, загубени сме. Можем да спечелим само ако се обединим. Останем ли разединени, с нас е свършено.

Настъпи тишина.

— Това е сериозна крачка — обади се някой.

— Съгласен съм — отвърна Грегъри. — А също така необичайна, странна, дори налудничава. Но необходима.

Всички замълчаха след тези думи.

— Добре — каза Грегъри. — Утре сутринта първата ми работа е да говоря отново с Дино.

Ричър се събуди в сивия полумрак. Часовникът в главата му показваше четири без десет. Чу някакъв звук. Кола. Навън, на улицата, точно под кръглия прозорец. Свирене на спирачки, скърцане на ресори, свистене на гуми. Кола, която намалява и спира.

Ричър зачака. Аби спеше до него, топла, мека, нежна. Дъските на старата къща скърцаха и пукаха тихо. Под вратата се процеждаше ивица светлина, която идваше от коридора. Лампата над стълбището светеше. Може би и още някоя в дневната. В кухнята или верандата. Нищо чудно Бартън или Хоган да не си бяха легнали. Единият или другият. Или и двамата. Четири без десет сутринта. Музикантите обикновено се прибират у дома именно по това време.

Двигателят на колата работеше на място. Чуваха се тихото свистене на ремъци, жуженето на вентилатор, потракването на буталата на празни обороти. Последвани от приглушен звук, дошъл изпод предния капак.

Някой бе изключил от скорост.

Двигателят заглъхна. Отново настъпи тишина.

Отвори се врата. Някой стъпи на тротоара. С единия крак. Пружините на седалката проскърцаха, освободени от тежестта отгоре им. Към първия крак се присъедини втори. Някой се изправи, като изпъшка леко от усилието. Вратата се затвори.

Ричър стана тихо от леглото. Откри панталона си. Откри ризата си. Откри чорапите си. Завърза обувките си. Облече якето си. Тежестта в джобовете му подейства успокоително.

Някой почука на външната врата. Рязък звук, отекнал силно по дървената рамка.

В четири без десет сутринта. Ричър се ослуша. Не чу нищо. Всъщност чу по-малко от нищо. Определено по-малко от преди. Сякаш във въздуха се бе отворила дупка и бе засмукала всички звуци. А допреди миг бе чувал и разговора на двама души на долния етаж. Сега те мълчаха, озъртаха се и си мислеха какво ли става, по дяволите. Бартън и Хоган не си бяха легнали. Часът на музикантите.

Ричър зачака. Оправете се сами, помисли си той. Не ме карайте да слизам.