Ли Чайлд - Едно на милион

Разговорът долу продължи.

— Да не би да учите чужди езици? — попита албанецът.

Никакъв отговор.

— Съветвам ви да не започвате с албански. Особено с тази дума. Тя е много коварна. Има различни значения. Използват я предимно в провинциални диалекти. Предполагам, че е много стар архаизъм. Днес се използва доста рядко.

Никакъв отговор.

— Защо сте я записали на този лист?

Никакъв отговор.

— Всъщност не мисля, че вие сте я записали. Струва ми се, че почеркът е женски. Казах ви, че имам опит в тези неща. Бях полицай в Тирана. Обичам да съм в крак с новостите. Особено онези, които са свързани с моята родина. Жената, написала тази дума, е прекалено млада, за да е усвоила краснописа, който преподаваха някога в училище. Тя няма четирийсет.

Никакъв отговор.

— Може би това е вашата приятелка, дошла на вечеря? Защото листът е оставен на масата сред кутиите от храна. Учените наричат това археологически пласт. Което означава, че хартията и кутиите са оставени по едно и също време.

Хоган не каза нищо.

— Вашата приятелка, която е дошла на вечеря, няма четирийсет, нали? — попита албанецът.

— Тя е на около трийсет, предполагам — отвърна Хоган.

— И е дошла, за да хапнете китайско и да пийнете малко вино?

Никакъв отговор.

— И освен това да изпушите някой джойнт, да си поговорите за общи познати, а после да обсъдите по-сериозни въпроси, свързани с живота или световното положение.

— Предполагам — каза Хоган.

— Изведнъж тя е скочила от стола си, взела е лист хартия и е записала една-единствена дума на език, за който повечето американци дори не са чували. Можете ли да ми го обясните?

— Тя е много интелигентна жена. Може да си е мислила за нея. Може точно тази дума да е търсила, след като е толкова рядка. Така правят умните хора. Използват чужди думи. Може да я е записала за мен. За да ми я покаже по-късно.

— Възможно е — каза албанецът. — Но не и в този случай. При други обстоятелства бих свил рамене и бих отминал. Случвали са се и по-странни неща. Аз обаче не обичам съвпаденията. Особено четири наведнъж. Първо, тя не е бил тук сама. Била е с мъж. Второто съвпадение е, че през последните дванайсет часа твърде често срещах тази рядко използвана дума. В мобилни съобщения, получени на моя собствен телефон. Въпросната дума е използвана за описание на мъжа, когото издирваме. Както казах в самото начало, става въпрос за мъж и жена. Тя е дребничка брюнетка, а той е голям и грозен.

Аби, която стоеше в коридора на горния етаж, прошепна:

— Нещата се развиват много лошо.

Мислеше като сервитьорка, която предчувства, че в бара ще започне бой.

— Вероятно — отвърна Ричър.

— Третото съвпадение — продължи албанецът на долния етаж — е свързано с обстоятелството, че снощи бе откраднат телефон, получил същите тези съобщения. Никой не е провеждал разговори по него. Но двайсет минути са достатъчно време, за да се прочетат съобщенията. Достатъчно, за да си запише някой по-трудните думи и да ги потърси по-късно.

— Успокой се, човече — каза Хоган. — Никой не е крал никакъв телефон.

— Четвъртото съвпадение е, че въпросният телефон е бил откраднат от големия и грозен мъж, описан в съобщенията. Знаем го със сигурност. Получихме подробен доклад. Този път мъжът е действал сам, но знаем, че е свързан с дребничка брюнетка. Която несъмнено е била у вас на вечеря, защото е записала тази дума на листа хартия, открит у вас. И несъмнено я е преписала от откраднатия телефон. Защото откъде иначе би могла да научи тази дума? Защо ще се интересува от нея точно в този момент?

— Не знам, човече — каза Хоган. — Може би говорим за различни хора.

— Той е излязъл навън, откраднал е телефона и ѝ го е донесъл. Тя ли му е наредила да го направи? Тя ли е шефът? Тя ли му е възложила тази задача?

— Нямам идея за какво говориш, човече.

— Няма да е лошо да имаш някаква идея. Току-що те спипах, че даваш подслон на врагове на нашата общност. Това няма да ти се отрази добре — заяви албанецът.

— Все ми е тая — отвърна Хоган.

— Предпочиташ да напуснеш щата ли?

— Предпочитам ти да го напуснеш.

Настъпи продължително мълчание. После албанецът заговори отново. Този път в гласа му се криеше нова заплаха. Сякаш му бе хрумнала нова идея.

— Пеша ли бяха или с кола?

— Кои?

— Мъжът и жената, които сте укривали.

— Никого не сме укривали. Поканихме приятели на вечеря.

— Пеша или с кола бяха?

— Кога?

— Когато си тръгнаха, след като сте вечеряли. След като не са останали да спят у вас.