Ли Чайлд - Едно на милион

Чу единият да става. Да тътри крака. Вероятно за да отиде до прозореца и да погледне навън.

Тих глас изрече:

— Албанец.

Беше Хоган.

— Един ли е? — прошепна в отговор Бартън.

— Един.

— Какво иска?

— Не съм ясновидец.

— Какво ще правим?

На вратата се почука отново. Бум-бум-бум. Рязък звук, отекнал силно по дървената рамка. Ричър зачака. Зад гърба му Аби се размърда и попита:

— Какво става?

— Албанска мутра. Почти сигурно търси нас.

— Колко е часът?

— Четири без осем.

— Какво ще правим?

— Бартън и Хоган са долу. Още не са си легнали. Да се надяваме, че ще се справят.

— Трябва да се облека.

— Уви, права си.

Тя се облече бързо като Ричър: панталон, риза, обувки. Двамата зачакаха. На вратата се почука за трети път. Бум-бум-бум. Не чукане, а тропане, което бе невъзможно да се игнорира. Чуха предложението на Хоган да отворят. И съгласието на Бартън. Стъпките на Хоган отекнаха по коридора. Уверени, решителни, неумолими. Стъпки на морски пехотинец. Или на барабанист. Ричър не бе сигурен кое е определящото в случая.

Вратата се отвори.

— Какво има? — попита Хоган.

Прозвуча нов глас. По-тих, защото идваше отвън, а не отвътре, но също и заради тона, който бе едновременно предразполагащ и ироничен. Приятелски, но не съвсем.

— Всичко наред ли е тук? — попита гласът.

— Защо да не е? — отвърна Хоган.

— Видях, че свети — каза гласът. — Притесних се да не би да ви е събудил някакъв проблем или инцидент.

Беше тих, но дълбок. Глас, който издаваше голяма физическа сила, тъй като идваше от мощен гръден кош и дебел врат. Глас, изпълнен с власт и арогантност като на човек, свикнал да командва, който не обича да получава откази. Глас на човек, който никога не казва „моля“ и никога не приема „не“ за отговор.

Оправете се сами, помисли си Ричър. Не ме карайте да слизам.

— Всичко е наред — отвърна Хоган. — Няма за какво да се притеснявате. Няма проблеми. Няма инциденти.

— Сигурен ли сте? Знаете, че обичаме да помагаме винаги когато можем.

— Не се нуждаем от помощ — настоя Хоган. — Свети, защото още не сме си легнали. Не е толкова трудно да се досети човек.

— Аз ли не знам — кимна албанецът. — Нали обикалям по цели нощи, за да осигуря безопасността на квартала. Всъщност вие можете да ми помогнете.

Хоган не отговори.

— Не искате ли да ми помогнете? — попита албанецът.

Хоган отново не отговори.

— Каквото повикало, такова се обадило — продължи албанецът. — Така стоят нещата. Вие ще ни помогнете сега, ние ще ви помогнем по-късно. Може да е за нещо важно. Може да е точно това, от което се нуждаете. Може да е голям проблем. От друга страна, не ни ли помогнете сега, можем да ви създадем проблеми по-късно. В бъдеще, имам предвид. В най-различни отношения. Например… какво работите?

— За каква помощ става въпрос? — попита Хоган.

— Издирваме мъж и жена. Той е по-възрастен, тя — по-млада. Тя е дребничка брюнетка, той — едър и грозен.

Оправете се сами, помисли си Ричър. Не ме карайте да слизам.

— Защо ги търсите? — поинтересува се Хоган.

Албанецът на вратата отвърна:

— Смятаме, че са в голяма опасност. Трябва да ги предупредим. За тяхно добро е. Опитваме се да помогнем. Както винаги.

— Не съм ги виждал.

— Сигурен ли сте?

— Сто процента.

— Можете да направите още нещо за нас — продължи албанецът.

— Какво?

— Обадете ни се, ако ги видите. Ще го направите ли?

Хоган не отговори.

— Не е кой знае какво — каза мъжът на вратата. — Или ще ни помогнете с един десетсекунден разговор, или не. И в двата случая всичко ще бъде наред. Това е свободна страна. Ще си го отбележим и ще продължим напред.

— Добре — каза Хоган. — Ще се обадим.

— Благодаря. По всяко време. Денем и нощем. Незабавно.

— Добре — повтори Хоган.

— И още нещо.

— Какво?

— Има още един начин да ми помогнете.

— Как?

— Очевидно ще докладвам, че този адрес не представлява никакъв интерес за нас. Хората, които ни интересуват, не са тук. Тук живеят съвсем обикновени хора и така нататък.

— Добре — каза Хоган.

— Но работата ни е такава, че трябва да се отнасяме сериозно към нея. И тъй като работим с числа, в даден момент могат да ме попитат с каква степен на увереност правя подобно твърдение.

— Сто процента — повтори Хоган.

— Много добре ви разбирам, но все пак това е голословно твърдение на заинтересована страна.

— Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Именно — отвърна албанецът. — Много ще ми помогнете, ако позволите да огледам лично къщата. Така ще разполагам със солидно доказателство. Ще приема случая за приключен. И няма повече да ви безпокоя. Може дори да ви изпратя покана за пикника, който организираме за Четвърти юли. Ще ви приемем като член на семейството. Солиден човек, на когото може да се разчита.