Ли Чайлд - Едно на милион

И попадна в главата. Резултатът бе страховит. Многоизмерната геометрия бе дала грешно решение. Лекото колебание на мъжа срещу инстинктивната атака на Ричър, породена от древна агресия, основана на принципа всичко или нищо, се бе оказало пагубно. Бе предпочел да остане с вдигната глава и протегната ръка, за да му е по-лесно да грабне пистолета и да отскочи, но Ричър връхлетя върху него като бухалка върху бейзболна топка. Обувката му се стовари върху слепоочието на противника. Контактът, който двете повърхности установиха, не бе идеален, но почти… Вратът на мъжа се изви рязко назад и той се стовари странично на тротоара.

Ричър не откъсваше поглед от него.

— Виждаш ли някъде пистолета му? — попита той.

Мъжът не помръдваше.

— Виждам го — отвърна Аби.

— Вземи го. С палец и показалец, за дръжката или цевта.

— Знам как.

— Казвам го за всеки случай. Предпочитам да заложа на сигурно.

Тя пристъпи напред, взе глока и се дръпна назад.

Мъжът не помръдваше.

— Какво ще правим с него? — попита Аби.

— Ще го оставим тук — отвърна Ричър.

— А после?

— Ще откраднем колата му.

— Защо?

— Шефът му идва. Трябва да оставим съответното послание.

— Не можеш да им обявиш война.

— Те вече го направиха. Обявиха война на мен. Затова сега реагирам по адекватен начин. Опитвам се да им обясня, че трябва да преосмислят политиката си. Това е стандартен дипломатически ход. Давам им възможност да започнат преговори, а в това няма нищо лошо. Надявам се да го разберат.

— Става въпрос за албанската мафия — каза Аби. — Ти си сам. Франк е прав. Това е лудост.

— Лудост или не, вече се случва — отвърна Ричър. — Не можем да върнем времето назад. Трябва да решим проблема по възможно най-добрия начин. Затова не можем да оставим колата тук. Би било прекалено малодушно. Все едно казваме: „Ох, извинявайте!“. Все едно сме го направили неволно. Напротив, трябва да им покажем с кого си имат работа. Трябва да им кажем: „Не си играйте с нас, защото ще ви сритаме задниците и ще ви откраднем колите“. Само така ще ни приемат по-сериозно. Ще започнат да действат обмислено и предпазливо. Ще повикат подкрепления.

— Но това е лошо!

— Само ако ни открият. А не ни ли открият, ще оставят големи празноти на други места, през които ще преминем с лекота.

— И къде ще отидем?

— Предполагам, че крайната ни цел ще бъде лична срещна с големия шеф. Еквивалентът на Грегъри.

— Дино — изохка Аби. — Това е лудост.

— И той е човек. Като мен. Ще се срещнем, ще обменим възгледи и не се съмнявам, че ще се споразумеем.

— Аз нямам друг избор, освен да работя в този град. От едната страна на Сентър Стрийт или от другата.

— Съжалявам — отвърна Ричър.

— Има за какво.

— Затова трябва да подходим умно. Трябва да спечелим играта.

— Добре, ще откраднем колата.

— Или ще я подпалим.

— Предпочитам да я откраднем — каза Аби. — Искам да се махна от тук колкото се може по-скоро.

Потеглиха с колата, изминаха четири преки, навлязоха в лабиринт от тесни улички и я зарязаха на един ъгъл. Оставиха ключовете на таблото и отвориха четирите врати плюс капака и багажника. Послание, което криеше определена символика. После се върнаха пеша до дома на Бартън, като избраха доста заобиколен маршрут и се огледаха във всички посочи, преди да излязат на неговата улица. Той ги чакаше отвън заедно с Хоган.

И трети човек, когото Ричър виждаше за пръв път.

Външността на третия човек — особено косата и кожата — го подмладяваше поне с десет години, което означаваше, че всъщност е по-близо до възрастта на Ричър, отколкото на останалите. Беше по-дребен и по-слаб. Имаше проницателен бдителен поглед, а очите му бяха разположени дълбоко от двете страни на острия му нос. Дълъг немирен кичур падаше върху челото му. Беше облечен с вкус: скъпи обувки, джинси, риза и сако.

— Това е човекът, за когото споменах — представи го Джо Хоган. — Бившият командир на рота, който знае куп източноевропейски езици. Казва се Гай Вантреска.

Ричър протегна ръка.

— Приятно ми е.

— На мен също — отвърна Вантреска и се здрависа първо с Ричър, после с Аби.

— Бързо дойдохте — отбеляза Ричър.

— Бях буден — каза Вантреска, — а и живея наблизо.

— Благодаря за помощта.

— Дойдох, за да ви предупредя. Не бива да се забърквате с тези хора. Прекалено много са, прекалено жестоки са и прекалено добре защитени. Това е моята оценка.

— Във военното разузнаване ли сте служили?