Ли Чайлд - Едно на милион

Което си бе самата истина.

— Помниш ли кой телефон на кого принадлежи? — попита тя.

— Не — отвърна Ричър. — Всички телефони ми изглеждат еднакви.

Аби включи единия. Не изискваше парола. Това може и да бе признак на арогантност, но улесняваше достъпа и сърфирането из менюто. Тя докосна с пръст дисплея и плъзна встрани появилите се прозорци. Ричър видя вертикален списък от съобщения на зелен фон. Всичките текстови. Непонятни чужди думи, но повечето букви изглеждаха познати. Бяха същите като в английската азбука. Някои бяха двойни. Други имаха странни ударения отгоре или отдолу. Умлаути и седили.

— Албански — каза Ричър.

По улицата навън премина автомобил. Фаровете му прорязаха помещението като с нож от бледосиня светлина, след което отминаха. Аби включи втория телефон. Отново без парола. Попадна на друга дълга редица от съобщения. Отново върху зелени правоъгълници. Едно след друго, едно след друго. Всичките написани на кирилица. Кръстена на свети Кирил, който през IX в. работел върху нови азбуки.

— Украински — обяви Ричър.

— Тук има стотици съобщения — каза Аби. — Буквално стотици. Може би дори хиляди.

Отвън премина друга кола, която се движеше по-бързо.

— Виждаш ли датите? — попита Ричър.

Аби плъзна пръст по екрана и отвърна:

— Вчерашните съобщения са над петдесет. Някои от тях са придружени от твоята снимка.

Появи се още един автомобил. Движеше се бавно. Фаровете му светеха ярко. Шофьорът му сякаш търсеше нещо или спазваше ограниченията на скоростта. Ричър го зърна за миг. Мъж в тъмен костюм и с лице, озарено от призрачните светлини по арматурното табло.

— Албанските съобщения също са поне петдесет — каза Аби. — Може би повече.

— Какво ще правим? — попита Ричър. — Не можем да вземем телефоните с нас. Не можем да препишем всичко това върху салфетка. Можем да сгрешим нещо. Да не говорим колко време ще ни отнеме, а ние бързаме.

— Гледай само — отвърна Аби.

Тя извади своя телефон. Постави го точно над телефона на украинеца, като започна да го движи нагоре-надолу, докато най-сетне остана доволна.

— Снимки ли правиш? — попита Ричър.

— Видео — каза Аби. — Виж!

Тя протегна телефона с лявата си ръка и плъзна десния си показалец по дисплея, за да му покаже дългата поредица от съобщения на украински, заснети с умерена скорост. Клипът продължи пет, десет, петнайсет, двайсет секунди. Накрая образът подскочи и записът спря.

— Можем да натискаме „старт“ и „пауза“ колкото си искаме — каза Аби. — Можем да го спрем на определено място. Все едно разполагаме със самите телефони.

Тя повтори процедурата и с албанския телефон. Пет, десет, петнайсет, двайсет секунди.

— Браво — похвали я Ричър. — Сега трябва да върнем телефоните. Не можем да ги оставим тук. Това място не заслужава посещение от онези отрепки.

— Къде?

— Предлагам да ги върнем в пощенската кутия.

— Но това е отправната точка на търсенето им. Може да се появят там всеки момент.

— Надявам се, че поставянето на телефоните в малка метална кутия ще блокира сигналите им. Изобщо няма да ги открият.

— В такъв случай и предишния път не са могли да ги открият, нали?

— Вероятно.

— С други думи, не е имало никаква опасност?

— До момента, в който ги извадихме от кутията.

— Колко време отнема подобно нещо? Определянето на местоположението им?

— Вече установихме, че и двамата нямаме представа.

— Трябва ли да се върнем до онази пощенска кутия? Или можем да изберем някоя по-близка?

— Не искам някой да пострада — отвърна Ричър. — Ще ги върнем на старото място за всеки случай.

— Но не можеш да бъдеш сигурен?

— Това не е въпрос, на който мога да отговоря с „да“ или „не“.

— Сигналите блокирани ли са?

— Вероятно. Не съм специалист. Но съм чувал хората да обсъждат такива неща. Все се оплакват, че разговорите им прекъсват по какви ли не причини, повече от които ми се струват далеч по-незначителни от една малка метална кутия.

— Но сега те са на масата, следователно има някакъв риск.

Ричър кимна.

— И този риск се увеличава с всяка изминала минута — заяви той.

Този път Ричър носеше двата телефона. Нямаше друга причина освен обичайната ротация в екипа. Около тях имаше доста автомобили. Фаровете им подскачаха и ги заслепяваха. Автомобили от различни марки и модели. Но не и линкълни. Не и шофьори, които внезапно променят скоростта и посоката. Или проявяват интерес към минувачите.

Поставиха телефоните в пощенската кутия и я затвориха. Този път Ричър задържа якето си. Не само за да му топли. Но и заради пистолетите в джобовете. Тръгнаха обратно към дома на Бартън. Трябваше да изминат пряка и половина.