Ли Чайлд - Едно на милион

— Не мога да ти дам телефона.

— И бездруго ще ти го взема. Изборът е твой.

Същият поглед. Спокоен, уверен, ироничен, хищен, леко безразсъден.

— Добре — отстъпи мъжът.

— Извади го и го остави на тротоара — нареди му Ричър.

Мъжът се подчини.

— Сега се обърни.

Мъжът се подчини.

— А сега тичай с всички сили.

Човекът се подчини. Затича се енергично и уличният мрак бързо го погълна.

Стъпките му отекваха дълго след като се скри от погледа на Ричър. Вече не стъпваше предпазливо. Ричър се заслуша в бързия тропот на подметките му, докато звуците не заглъхнаха в далечината. После взе телефона и продължи по пътя си.

Три преки преди дома на Бартън Ричър свали якето си, сгъна го на квадрат, нави квадрата на руло и напъха рулото в ръждясалата пощенска кутия пред едноетажна офис сграда със заковани с дъски прозорци и следи от пожар по фасадата. Останалата част от пътя измина само по тениска. Нощният въздух бе доста хладен. Още беше пролет. Лятото и топлината, която то носеше със себе си, бяха далече.

Хоган го очакваше в коридора. Барабанистът. Бившият морски пехотинец. Който обичаше модели, които е в състояние да контролира.

— Добре ли си? — попита той.

— Притесни ли се за мен? — отвърна Ричър.

— Да го наречем професионално любопитство.

— Не свирих на концерт на „Ролинг Стоунс“.

— Любопитство, свързано с предишната ми професия.

— Постигнах целта си — каза Ричър.

— И каква по-точно беше тя?

— Трябваше ми телефон на украинците. Явно си изпращат доста съобщения. Реших да проверя докъде са стигнали с тази история. Нищо чудно да са споменали Труленко. Надявам се това да ги притесни, да изпаднат в паника, дори да го преместят другаде. Което ще ми предостави идеалната възможност.

Аби слезе по стълбите. Облечена.

— Здравей — поздрави го тя.

— Здравей — отвърна Ричър.

— Чух всичко. Добър план. Но не мислиш ли, че просто ще изключат телефона от мрежата си? Няма да се свържеш с тях и те няма да се свържат с теб.

— Внимателно подбрах човека, от когото взех телефона. Изглеждаше относително интелигентен. Следователно се ползва с относително доверие. Може би дори малко по-високо в йерархията. Затова едва ли ще хленчи, че съм взел парите му за обяд. Ще се почувства неловко. Няма да хукне да се оплаква. Въпрос на гордост. Мисля, че разполагам поне с няколко часа.

— Планът е добър, но…

— Но не ме бива с телефоните. Сигурно ще има куп менюта. И куп бутони за натискане. Може да изтрия нещо погрешка.

— Добре, покажи ми.

— И дори да не ги изтрия, съобщенията най-вероятно ще бъдат на украински. И няма да успея да ги разчета без достъп до интернет. А не ме бива и с компютрите.

— Това е следващата стъпка. За начало ще започнем с телефона. Покажи ми го.

— Не го донесох — отвърна Ричър. — Онзи тип в линкълна спомена, че могат да следят телефоните. Не исках пет минути след като се върна тук, някой да почука на вратата.

— Къде е телефонът?

— Скрих го на три преки от тук. Прецених, че мястото е достатъчно безопасно. Площта на кръга е равна на произведението на радиуса по числото „пи“. Ще трябва да претърсят поне трийсетина улици. Дори няма да опитат.

— Добре, да го видим — каза Аби.

— Сдобих се и с телефон на албанците — продължи Ричър. — Случайно. Но пак стигаме до същото. Искам да прочета какво пише в него. И евентуално да разбера защо са ми ядосани.

— И албанците ли са ти ядосани?

— Изпратиха човек след мен. Интересуват се кой съм.

— Това е нормално. Ти си ново лице в града. А те държат да са добре информирани.

— Възможно е.

— Трябва да говориш с един човек — каза Хоган.

— Кой е той? — попита Ричър.

— Свири с нас понякога. Войник като теб.

— От армията?

— Да, не от морската пехота.

— И от едните, и от другите не се изисква интелект, а мускули.

— Човекът, когото имам предвид, говори няколко източноевропейски езика. Беше командир на рота в края на Студената война. Освен това е наясно с всичко, което се случва в този град. Може да ти помогне. Особено с езиците. Не бива да разчиташ на компютърни преводи. Не и в този случай. Мога да му звънна, ако желаеш.

— Добре ли го познаваш?

— Свестен тип. И има отличен вкус за музика.

— Имаш ли му доверие?

— Дотолкова, доколкото мога да имам доверие на войник, който не свири на барабани.

— Добре — съгласи се Ричър. — Звънни му. Няма да навреди.

Двамата с Аби излязоха навън, а Хоган остана в оскъдно осветения коридор и започна да набира номера на своя приятел.