Ли Чайлд - Едно на милион

Ако имаше очи на гърба си, щеше да забележи, че един охранител се замисля за секунда, след което изпраща съобщение по мобилния си телефон.

Ричър пресече Сентър Стрийт три преки северно от първата висока сграда и навлезе в квартал, който по нищо не се различаваше от съседния — все същите барове, клубове и ресторанти, просто костюмите и вратовръзките бяха различни, а лицата по-бледи. Сега вече Ричър започна да се движи в сенките и да оглежда внимателно мъжете отпред. Търсеше подходящия кандидат. Трябваше да е нащрек, но не прекалено нащрек, и корав, но не прекалено корав. Откри няколко потенциални кандидати. Трима му се сториха особено подходящи. Двама пред енотеки и един пред бар. Или вариете.

Ричър избра онзи, който седеше най-близо до входната врата. Това му осигуряваше тактическо предимство. Ричър тръгна към него и попадна в периферното му зрение. Мъжът забеляза движението. Завъртя глава. Ричър спря. Мъжът впери поглед в него. Ричър продължи. Право към него. И тогава мъжът си спомни. Съобщенията, описанията, снимките, имената. Арън Шевик. Онзи, когото всички издирват.

Ричър спря отново.

Охранителят извади телефона и започна да набира някакъв номер.

Ричър извади пистолета и се прицели. Един от двата „Хеклер и Кох“ П7, които бе взел от мъжете в линкълна. Преди колата да изгори. Стандартното въоръжение на германската полиция. Много красиви оръжия. Но също така мрачни и сурови. Охранителят замръзна. Ричър стоеше на три крачки от него. Може би имаше достатъчно време, за да реагира. Изкуши се да го направи. Мъжът пусна телефона и бръкна под сакото си, за да извади собствения си пистолета.

Оказа се, че не е достатъчно бърз.

Мъжът седеше зад вратата. Непосредствено зад стъклото. Ричър се доближи до него, преди охранителят да успее да извади оръжието си, и притисна дулото на пистолета в дясното му око, силно, но не прекалено. Колкото да привлече вниманието му, което се случи незабавно, тъй като нещастникът замръзна на място. Ричър посегна с лявата си ръка и взе първо телефона, а после и пистолета му, който също бе „Хеклер и Кох“ П7, като онези, с които вече разполагаше. Дали пък това не бе стандартното въоръжение западно от Сентър Стрийт? Дали украинците не бяха направили доставка на едро с помощта на някое корумпирано немско ченге?

С лявата си ръка прибра телефона и пистолета в джобовете си. С дясната притисна още по-силно очната ябълка на мъжа.

— Да се поразходим — каза Ричър.

Мъжът стана от стола си. Движенията му бяха непохватни, тъй като тялото му бе извито назад от натиска на пистолета. Той излезе заднешком през вратата и се озова на тротоара, където Ричър го завъртя надясно, блъсна го в гърба, накара го да измине шест крачки и отново го завъртя надясно, към странична уличка, която вонеше на бунище.

Ричър опря мъжа до стената.

— Колко души видяха? — попита той.

— Какво да са видели?

— Теб. С опрян в главата пистолет.

— Няколко, предполагам.

— И колко от тях ти се притекоха на помощ?

Охранителят не отговори.

— Да, точно така. Нито един — отвърна вместо него Ричър. — Никой не те харесва. Ако лумнеш в пламъци, никой няма да се изпикае върху теб, за да угаси огъня. Това означава, че сме само аз и ти. Никой няма да ти се притече на помощ. Наясно ли си с това?

— Какво искаш?

— Къде е Макс Труленко?

— Никой не знае.

— Все някой трябва да знае.

— Не и аз. Честна дума. Заклевам се в живота на сестра ми.

— И къде е сестра ти в момента?

— В Киев.

— Което прави клетвата ти чисто теоретична. Не искаш ли да си помислиш? И да отговориш отново.

— Заклевам се в живота си!

— Това не е толкова теоретично — отвърна Ричър и притисна по-силно пистолета.

Усети очната ябълка на мъжа да поддава под натиска. Като желе.

Украинецът изохка.

— Заклевам се! Нямам представа къде е Труленко!

— Но си чувал за него.

— Разбира се.

— За Грегъри ли работи в момента?

— Така чувам.

— Къде?

— Никой не знае. Това е голямата тайна.

— Сигурен ли си?

— Заклевам се в гроба на майка ми.

— А той къде се намира?

— Трябва да ми повярваш. Може би шест души знаят къде е Труленко. Аз не съм сред тях. Моля те! Аз съм обикновен портиер!

Ричър свали пистолета. Отстъпи крачка назад. Мъжът премигна, разтърка окото си и впери поглед в мрака. Ричър го изрита силно в слабините и го заряза, превит на две. Чу за гърба си как охранителят повръща.

Ричър се върна без никакви проблеми на Сентър Стрийт. Проблемите започнаха от другата страна на улицата. Веднага щом се озова източно от нея, в което нямаше логика. Но определено усещаше, че някой го наблюдава. И то не с добри намерения. Не се съмняваше в това. Косъмчетата по врата му настръхнаха. В резултат на някакъв древен инстинкт. Шесто чувство. Механизъм за оцеляване, който еволюцията бе заровила дълбоко в съзнанието му. Който да попречи на хищниците да го изядат. Усъвършенстван в продължение на милиони години. Зародил се в някоя прапра-сто-хиляди-пъти-прабаба, която се криела сред дървета и сенки. Оцеляла, за да посрещне изгрева на новия ден. Оцеляла, за да роди дете, което след сто хиляди поколения отново да се крие сред сенките, но не на саваната, а на нощните улици, осеяни с клубове, барове и ресторанти.