Ли Чайлд - Едно на милион

Ричър и Аби изминаха трите преки по заобиколен маршрут. Очевидно, ако телефоните се следяха, украинците можеше да са го открили вече и в такъв случай да са организирали засада в очакване на евентуалното му завръщане.

Ричър предпочиташе да заложи на сигурно. Доколкото бе възможно. Имаше доста сенки, мрачни проходи, дълбоки входове, а две трети от лампите бяха счупени. Имаше достатъчно места, където да се скрие някой, който да държи улицата под око.

Ричър видя ръждивата пощенска кутия в далечината. По средата на следващата улица.

— Ще се престорим, че водим задълбочен разговор, и когато се изравним с кутията, ще спрем, сякаш за да уточним нещо — каза Ричър.

— Добре — отвърна Аби. — А после?

— Няма да обърнем никакво внимание на пощенската кутия и ще продължим. Но много тихо. Без звук.

— Наистина ли ще се преструваме, че разговаряме? Или само ще мърдаме устни като в немите филми?

— Можем да шепнем. Сякаш споделяме тайни.

— И кога трябва да започнем?

— Още сега — отвърна Ричър. — Продължавай да вървиш. Не забавяй крачка.

— И за какво искаш да си шепнем?

— За каквото ти хрумне.

— Шегуваш ли се? Може да стане толкова опасно. Само за това си мисля.

— Нали каза, че всеки ден трябва да правиш по нещо, което те плаши.

— Изпълнила съм си нормата за днес.

— И оцеля.

— Можем да попаднем под масиран огън.

— Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.

— Напълно ли си сигурен?

— Това е въпрос на психологическа динамика. Като в театъра. Не е необходимо да отговаряме с „да“ или „не“.

Приближаваха пощенската кутия.

— Приготви се да спрем — прошепна Ричър.

— И да се превърнем в неподвижни мишени?

— Само докато разменим няколко въображаеми реплики. После продължаваме. Но тихо, окей?

Ричър спря. И Аби спря.

— Какви въображаеми реплики? — попита тя.

— Каквито се сетиш.

Аби помълча за миг, след което каза:

— Не, не искам да казвам за какво си мисля в момента. Още е рано. Това са си моите реплики.

— Давай — каза Ричър.

Продължиха нататък. Колкото се може по-тихо. Три крачки. Четири.

— Добре — каза Ричър.

— Кое е добре? — попита Аби.

— Няма никой.

— И как разбрахме?

— Ти ми кажи.

Тя замълча за секунда-две, после каза:

— Пазихме тишина, за да можем да се ослушаме.

— И какво чухме?

— Нищо.

— Именно. Спряхме точно до целта и не чухме някой да излиза от мрака и да пристъпва крадешком към нас, а когато отминахме, не чухме някой да се връща в сенките, да се отпуска спокойно или да обикаля наоколо в очакване на инструкции. Следователно няма никой.

— Това е чудесно.

— Засега — отвърна Ричър. — Но кой знае колко дълго ще продължи? Аз лично не мога да кажа. Нищо чудно да се появят всеки момент.

— Какво ще правим?

— Предполагам, че трябва да отнесем телефоните на друго място. Така ще ги накараме да започнат издирването им отначало.

На две преки от тях се появиха фарове, дошли от странична пряка. Нещо като сигнал за ранно предупреждение. Секунди по-късно автомобилът зави наляво и се насочи право към тях. Бавно. Може би оглеждаше района. А може би обикновен шофьор, който се прибира късно и се притеснява да не би да го спрат за превишена скорост или употреба на алкохол. Невъзможно да се прецени. Фаровете бяха разположени ниско и на голямо разстояние един от друг. Голям седан. Който приближаваше.

— Бъди нащрек — каза Ричър.

Не се случи нищо. Колата отмина със същата скорост в същата посока. Стар кадилак. Шофьорът не погледна нито наляво, нито надясно. Оказа се възрастна дама, която надзърташе над широкия кръг на волана.

— По-добре да побързаме — заяви Аби. — Сам каза, че не знаем колко време отнема проследяването на един телефон.

Върнаха се обратно. Изминаха разстоянието с четири бързи крачки и Ричър извади навитото си на руло яке от ръждясалата пощенска кутия.

Аби носеше телефоните. Тя настоя. Изминаха три преки по заобиколен маршрут и откриха отворено квартално магазинче с кафене. На вратата не стоеше мъж в костюм. Всъщност не се виждаха никакви костюми. Помещението бе окъпано във флуоресцентна светлина и пълно с хладилни витрини, които жужаха тихо. В задната част имаше две маси, и двете свободни.

Ричър взе две чаши кафе и ги отнесе до едната маса. Аби бе оставила телефоните един до друг. Взираше се объркано, нямаше търпение да порови в тях, но и се страхуваше, сякаш те излъчваха тайни SOS сигнали. Намери ме, намери ме…