Ли Чайлд - Едно на милион

Случилото се нямаше нищо общо със сложното триангулиране на мобилни сигнали или със сателитна навигация, която определя местоположението с точност до половин метър. Много по-късно Ричър разбра, че случилото се е резултат на най-обикновено старомодно издирване. Случаен тип минавал случайно по улицата. И случайно запомнил какво казали шефовете. Оглеждайте се за едър мъж и дребничка жена. Нищо повече.

Ричър и Аби завиха надясно с намерението на следващата пряка да свърнат вляво, което изискваше да прекосят тесния тротоар на тясната павирана улица, от едната страна на която се издигаха товарни рампи, а на другата тук-там се виждаха паркирани автомобили. Не всички места бяха заети. Може би половината. Една от колите бе спряла срещу движението. С предницата към тях. По ламарините ѝ не блещукаха капчици нощна роса. Мозъкът на Ричър реагира за частица от секундата, но точно в този момент вратата на колата се отвори и се появи пистолет, следван първо от ръката на шофьора, а после и от самия шофьор, едър атлетичен тип, приклекнал зад отворената врата, прицелил се през отворения прозорец.

Първо в Ричър, после в Аби. После обратното. И обратното. Напред-назад. Назад-напред. Като в полицейски сериал. Човекът явно искаше да покаже, че държи и двамата под прицел. Беше облечен в тъмносин костюм. С червена вратовръзка, здраво стегната около врата му.

Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.

Намесена е психологическа динамика. Като в театъра.

Не мога да отговоря с „да“ или „не“.

Пистолетът бе глок, леко протрит и издраскан. Мъжът го държеше с две ръце. И двете му китки бяха опрени на прозореца. Показалецът му бе на място. Пистолетът не помръдваше. Беше застинал в хоризонтално положение. Явно човекът умееше да борави с оръжия, но приклекналата позиция по принцип не е особено стабилна. Да не говорим, че е безполезна, защото вратата на автомобила не осигурява добра защита от куршуми. Да, справя се по-добре от алуминиево фолио например, но не много по-добре. По-опитен стрелец би застанал прав и би опрял ръце на горната част на рамката. Така би контролирал положението по-добре. По-лесно би реагирал на промени, ако някой хукне да бяга или обратното, втурне се към него.

Мъжът с пистолета извика:

— Дръжте си ръцете така, че да ги виждам.

— Проблем ли имаме? — попита Ричър.

— Аз нямам проблем — обяви непознатият.

— Добре — кимна Ричър. — Радвам се да го чуя. — После се обърна към Аби и прошепна: — Можеш да се върнеш зад ъгъла, ако искаш. Ще дойда след минута. Този господин иска да ми зададе няколко въпроса. Това е.

— Не, тя също остава — извика мъжът. — И двамата оставате.

Мъж и жена.

Ричър се извърна с лице към него и използва маневрата, за да прикрие крачката, която бе изминал напред.

— И за какво трябва да останем? — попита той.

— За въпроси.

— Питай.

— Моят шеф ще задава въпросите.

— Къде е той?

— Идва.

— Какво иска?

— Много неща.

— Добре — каза Ричър. — Свали оръжието, излез на тротоара и ще го изчакаме заедно. Тук, на улицата. Докато дойде.

Мъжът остана приклекнал зад вратата. Пистолетът не помръдна.

— И бездруго не можеш да го използваш — продължи Ричър. — Шефът ти не би искал, когато дойде, да ни завари мъртви или ранени, в шок или в кома. Или изпаднали в травматично разстройство. Защото той иска да ни задава въпроси. А и ченгетата няма да толерират подобна постъпка. Каквато и уговорка да си мислиш, че имате с тях. Стрелба на улица в центъра на града несъмнено ще предизвика реакция.

— На умен ли се правиш?

— Не, но се надявам ти да се окажеш умен.

Пистолетът не помръдна.

Което бе добре. Спусъкът бе важна част. А също и показалецът. Който бе свързан с централната нервна система. А тя на свой ред можеше да блокира, дори за секунда-две, задръстена от мисли, догадки, съмнения…

Или поне да се забави малко.

Ричър пристъпи още една крачка напред. Вдигна леко лявата си ръка с протегната длан, сякаш опипваше въздуха пред себе си, в жест на умиротворение, но и на неотложност, сякаш трябваше да реши спешен проблем. Погледът на мъжа проследи движещия се обект и като че ли не забеляза дясната ръка на Ричър, която също се движеше, но по-бавно и по-ниско. И се плъзна незабелязано в десния джоб, където се намираше онзи пистолет, за който Ричър вече знаеше, че стреля.

— Ще чакаме в колата — каза мъжът. — Не на тротоара.

— Добре — съгласи се Ричър.