Ли Чайлд - Едно на милион

Наблюдаваха го мъже в костюми. Добре организирани. Хора с положение. Защо? Ричър нямаше представа. Да не би да бе засегнал и албанците? Нямаше представа как. По-скоро им бе направил услуга предвид отношенията между двете банди. Би трябвало да го посрещнат с почести.

Ричър продължи нататък. Чу стъпки далече зад гърба си.

Продължи да върви. Сиянието на Сентър Стрийт отдавна се бе стопило в мрака, в буквален и преносен смисъл. Улиците пред Ричър бяха тесни и мрачни и с всяка крачка ставаха все по-занемарени. Виждаше паркирани автомобили, тесни проходи, потънали в мрак врати. Две трети от уличните лампи бяха счупени. Нямаше и следа от минувачи.

Точно такива места обичаше Ричър.

Той спря на място.

Има различни начини да отървеш кожата. Инстинктът, наследен от онази прабаба, работеше безотказно. Днес, утре, винаги. Защото бе резултат от естествен подбор. Ричър постоя в сумрака в продължение на цяла минута, после се скри в една дълбока сянка и се ослуша.

Долови характерното стържене на подметки от естествен гьон по тротоара. Може би на дванайсет-тринайсет метра. Проследяване, организирано на бърза ръка. Някой охранител, получил заповед да напусне поста си и да тръгне в нощта. За да проследи Ричър. Но докъде? Това бе ключовият въпрос. Чак до дома му? Или до заложената набързо засада?

Ричър продължи да чака. Чу отново същото стържене. Някой пристъпваше предпазливо напред. Ричър се скри още по-дълбоко в сенките. Облегна се върху стена от дялан камък. Луксозен вход. На отдавна забравен магазин или склад. Несъмнено носил добри доходи навремето.

Отново чу същия шум. На не повече от шест метра. Преследвачът му съкращаваше дистанцията. Ричър не чу нито звук от другата посока. Пълна тишина и лек полъх, донесъл само застоял въздух и лека миризма на сажди и тухли.

Отново същите стъпки. Сега на три метра. Преследвачът продължаваше да съкращава разстоянието. Ричър не помръдна. Следящият го вече навлезе в обхвата му. След още две крачки обаче щеше да го улесни неимоверно. Ричър пресметна разстоянието и ъглите. Пъхна ръка в джоба си и извади пистолета, който бе използвал преди. Защото от опит знаеше, че работи. А това винаги е предимство.

Още една стъпка. Деляха ги може би два метра. Което не е малко разстояние. Обувките издаваха тежък звук, сякаш смазваха песъчинките по тротоара. Такъв звук издава едър тип, който се прокрадва предпазливо.

Метър и двайсет.

Време за действие.

Ричър излезе от сенките и се обърна с лице към своя преследвач. Пистолетът проблесна в мрака. Ричър се прицели в лицето на непознатия. Човекът премигна на оскъдното осветление.

— Нито звук! — нареди Ричър.

Мъжът се подчини. Ричър се ослуша през рамо. Възможно ли бе преследвачът му да има подкрепление? Очевидно не. Не се чуваше нищо. Нито отпред, нито отзад. Улицата бе потънала в тишина.

— Проблем ли имаме? — попита Ричър.

Мъжът бе висок над метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. Беше към четирийсетте, едър, мускулест, с черни очи, изпълнени с подозрение. Устните му бяха стиснати здраво, извити в безрадостна усмивка, която можеше да изразява тревога, объркване или презрение.

— Проблем ли имаме? — повтори Ричър.

— Ти си мъртъв — отвърна мъжът.

— Никак даже — отвърна Ричър. — В интерес на истината, ти си далеч по-близо до това трагично положение от мен. Не смяташ ли?

— Забъркаш ли се с мен, се забъркваш с много хора.

— Аз ли се забърквам с теб? Или ти с мен?

— Искаме да разберем кой си.

— Защо? Какво съм ви направил?

— Нямам представа. Трябва само да те заведа при шефа.

— Е, желая ти успех — отвърна Ричър.

— Лесно е да го кажеш, когато си насочил пистолет в лицето ми.

Ричър поклати глава в мрака.

— Лесно е да го кажа по всяко време.

Ричър отстъпи крачка назад и прибра пистолета в джоба си. Застана на улицата с празни ръце и разтворени длани.

— Хайде, действай — каза той. — Сега можеш да ме заведеш при шефа.

Мъжът не помръдна. Беше с десетина сантиметра по-нисък и с петнайсетина килограма по-лек, а ръцете му бяха доста по-къси. Очевидно бе невъоръжен, защото в противен случай щеше да извади пистолет. И очевидно смутен от погледа на Ричър, който излъчваше спокойствие, увереност, дори лека ирония, но определено бе поглед на хищник. Леко безразсъден при това.

Неприятна ситуация.

— Може би ще стигнем до същия резултат, но по друг начин — заяви Ричър.

— Как?

— Дай ми телефона си. Кажи на шефа си да ми звънне. Аз ще му обясня кой съм. Личният контакт винаги е за предпочитане.