Ли Чайлд - Едно на милион

— Помещението е доста голямо — отбеляза Вантреска.

Ричър кимна.

— Със същите размери и форма като фоайето долу — каза той. — Същото помещение, но завъртяно на сто и осемдесет градуса.

— Достатъчно, за да побере цял полк.

— Най-много две роти стрелци.

— А може би никого — обади се Аби. — Защото такава е човешката природа. Тези типове са от Украйна, а онези от Москва обикновено се държат с тях като големи батковци с малки деца. Нищо чудно украинците да са променили правилата. Какво значение има дали стаята ще е пълна с охрана или не? Нали разполагат с цяла клетка? Навсякъде тук е еднакво безопасно. Може Труленко да не е искал в стаята му да има охрана, да надзърта през рамото му, докато работи… Това също е част от човешката природа.

— Украинците повишиха нивото на тревога — отбеляза Хоган. — Трябва да са оставили някого тук.

— Не е задължително — възрази Аби. — Не могат да се свържат с никого вече два часа. Мисля, че инстинктът ги е подтикнал да излязат навън и да се втурнат към барикадите, така да се каже. Мисля, че не са устояли на изкушението. Защото не биха искали да останат в коридора в очакване на неизбежното.

— Умните глави в „Уест Пойнт“ биха определили това като необосновани предположения, които варират в широк спектър. От празно помещение до помещение, пълно с цял полк противници.

— Какво смяташ ти?

— Изобщо не ми пука — отвърна Ричър. — Стига Труленко да е там.

— Всичко е въпрос на съотношения и зависи от броя на компютърджиите. Може да са няколко десетки. Цели редици с компютри и хора зад тях.

— Не — възрази Вантреска. — Тук е събран каймакът. Елитът. Шерпите са другаде. Те могат да работят през облака… сайта за облачни услуги.

— Или от мазето на майка си — подхвърли Хоган.

— Все едно — каза Вантреска. — Труленко е творец. Той работи в компанията на шепа хора. Един или най-много двама.

— Добре — съгласи се Ричър. — Това означава или четирима охранители в стаята, или само един. Вероятно протоколът за охрана изисква четирима души да не свалят поглед от Труленко двайсет и четири часа в денонощието. Ще допуснем най-лошия сценарий, а именно че не са нарушили дисциплината и са останали по местата си. В най-добрия случай Аби е права и Труленко обича да работи сам. Възможно е да са сключили някакво споразумение помежду си. Виждал съм подобни неща от време на време. Обикновено началникът на смяната седи в ъгъла като мебел. А може да се сприятелят. Междувременно останалите трима от екипа стоят в готовност, но на друго място, предписано от съответната инструкция.

— Какво ни очаква? Един охранител или четирима?

Задната част на мозъка му подсказа: един.

Но на глас Ричър каза:

— Четирима.

Надникнаха зад следващия ъгъл и Бартън посочи врата, досущ като онази на петия етаж, която водеше към големите офиси отзад.

Късата страна на правоъгълната асансьорна шахта се намираше вляво от Ричър. Вратата бе право пред него. Извън широката страна на шахтата. Следователно не бе част от самото помещение. Вероятно ставаше въпрос за къс коридор и фоайе. Ричър бутна вратата с разперени пръсти, бавно, внимателно.

Фоайе. Празно. Три стола. Задната част на мозъка на Ричър му подсказваше, че охранителите са стояли именно тук. Онези тримата, които не са наблюдавали Труленко. Те са чули стрелбата около асансьора и са се втурнали натам. Сега бяха мъртви. Предната част на мозъка му видя друга врата. Напред и вляво. По мислената линия, която Ричър прокара от късата страна на правоъгълната асансьорна шахта. Това бе вратата в помещението.

Тя бе наистина впечатляваща. Със сигурност бе звукоизолирана. Като вратите на онези звукозаписни студиа, които Ричър бе виждал по телевизията. Отваряше се навътре. Беше голяма и тежка. И бавна. Играеше ролята на част от охранителната система. За да я отвори, човек трябваше да опре едната длан в стената, а с другата да натисне силно, като използва цялата тежест на тялото си, след което да се мушне през тясната пролука. А това щеше да го направи уязвим. Без значение колко охранители имаше вътре — един или четирима, — те щяха да насочат оръжията си именно към тази врата.

Ричър обясни с жестове на останалите какво да правят. Посочи гърдите си. Аз ще вляза. Изигра като мим отварянето на вратата, рязко, с максимална сила. Потупа Аби по рамото. Имитира клякане и стрелба през долната част на процепа. Потупа Вантреска по рамото и отново с мимики му обясни, че трябва да се наведе леко и да стреля над главата на Аби. Направи същото и с Хоган, който трябваше да стреля над главата на Вантреска. Бартън щеше да насочи пистолета си под ъгъл от деветдесет градуса, в случай че вратата се отвореше по различна траектория.