Ли Чайлд - Едно на милион

И да чакат.

Нищо не се случи.

Хората пред контролния пулт се смениха. Сякаш това щеше да промени нещо. Сякаш това щеше да направи някой сценарий по-вероятен, а друг-по-малко вероятен.

Продължиха да чакат.

Направиха пореден опит да наберат три телефона. За последен път. Първо на Грегъри, после на Данило и накрая на шефа на охраната долу във фоайето. Без особена надежда. Никакъв отговор.

Продължиха да чакат. И да се сменят зад контролния пулт. И да се ослушват.

Асансьорът тръгна нагоре. Този път левият.

Пристигането на кабината бе съпроводено от съскане на въздух в шахтата. Вратите се отвориха плавно и гладко.

На пода лежеше друг от хората им. Отново от фоайето. С черен костюм и вратовръзка. Лежеше на една страна. Китките и глезените му бяха вързани зад гърба му. Около главата му бе увит черен парцал, единия край на който бе пъхнат в устата му. Въртеше се, риташе, гледаше умолително, задавяше се с парцала… Сякаш искаше да изкрещи: Измъкнете ме, моля ви, измъкнете ме, моля ви. А после закима енергично, сякаш за да каже: Да, да, безопасно е, елате да ме измъкнете. Тялото му се затресе цялото, сякаш се опитваше да стигне до прага.

После вратите се затвориха плавно и гладко. Асансьорът се спусна отново.

Отначало никой не каза нито дума. После някой се обади:

— Трябваше да го спасим.

— И как по-точно? — попита друг.

— Трябваше да бъдем по-бързи. Явно се е измъкнал от онези долу. Трябваше да му помогнем.

— Нямаше време.

Онзи, който се бе обадил пръв, се огледа. Измери разстоянието до вратата, после до пулта и накрая до левия асансьор. Пресметна наум… вратите се отварят… вратите се затварят… Така е, нямаше време. Особено след като не бяха реагирали веднага. Наистина не бе възможно.

— Жалко — каза той. — Измъкнал се е, а ние го изпратихме обратно.

— И как се е измъкнал?

— Може да са се канели да отрежат и неговата глава, но той да се е добрал до асансьора и да се е качил тук с надеждата да го спасим. Беше на два метра от нас!

Никой не каза нищо.

— Чуйте! — каза някой.

Асансьорът затрака в шахтата. Връщаше се отново.

— Отворете вратата — каза същият охранител.

— Нямаме право.

— Този път трябва да го спасим. Отворете вратата.

Никой не каза нищо.

Асансьорът приближаваше.

— Да, отворете проклетата врата — извика друг. — Не можем да пратим горкото копеле долу. За втори път!

Бяха напълно изолирани. Без ръководство, без заповеди.

— Отворете вратата! — обади се трети глас.

Човекът зад пулта въведе съответната парола. С известно закъснение — което бе програмирано предварително — ключалката изщрака. Вратата се отвори. През нея излязоха четирима души. Предпазливо, с насочени пистолети.

Асансьорът приближаваше. Вратите се отвориха плавно и гладко.

На пода лежеше същият човек. С черен костюм и вратовръзка. Китките и глезените му бяха завързани зад гърба му. Продължаваше да се върти, да рита, да гледа умолително, да се задавя с парцала…

Четиримата се втурнаха напред, готови да му помогнат.

Но това не беше същият човек. Беше Вантреска. И тъй като бе среден на ръст, костюмът му бе станал идеално. И не беше вързан. Просто държеше ръцете си зад гърба си. С по един глок във всяка. Измъкна ръце отзад, прицели се и стреля четири пъти. В този момент се отвори вратата на десния асансьор. От там излезе Ричър, следван от Хоган, Бартън и Аби. Четири пистолета. Хоган стреля пръв. Най-важните ни мишени са хората, които се намират най-близо до контролния пулт, бе ги инструктирал Ричър. Три куршума се оказаха достатъчни. Междувременно Ричър стреляше по останалите, които стояха вцепенени от смъртта на своите колеги, застреляни от Вантреска. Бартън прикриваше единия край на фоайето, Аби — другия.

Всичко приключи много бързо. Нямаше как да не приключи бързо. Беше като на учение. Първо, на страната на нападателите бе изненадата и второ, те бяха открили концентриран огън от малък ъгъл в бойно поле с формата на правоъгълник. Бяха заели позиции така, че да не пострадат от приятелски куршум, и бяха открили ефективен анфиладен огън. Всичко това направи победата им рутинна. Голямата награда бе вратата. Която стоеше отворена. Имаше сложна ключалка, вероятно електронна. Определено електронна, тъй като имаше и клавиатура.

Ричър прекрачи в охраняваното доскоро пространство отвъд клетката, последван от Хоган, Аби и Бартън. Най-отзад вървеше Вантреска, който изтупваше черния си костюм, поизцапан след онова изпълнение на пода на асансьора.