Ли Чайлд - Едно на милион

— Опитвах се да я ободря. Нищо повече. Тя се притесняваше. Трябваше да кажа нещо.

— Мисля, че си бил напълно сериозен.

— Това е едно от нещата, на които ни учат в армията. Единственото, което си в състояние да контролираш пряко, е количеството усилия, които влагаш в изпълнението на възложената задача. С други думи, ако работиш усърдно, ако проявиш нужния интелект, ако планираш мисията както трябва, ако я изпълниш безупречно, само тогава ще постигнеш успех.

— Звучи вдъхновяващо.

— Това е армията. Тя ни учи, че ако се провалиш днес, вината е изцяло твоя.

— Дотук се справяме добре.

— Сега обаче правилата на играта се променят. Изправяме се срещу Москва, а не срещу шайка крадци или сводници.

— Но пак си имаме работа с хора.

— Но с по-добра организация. С по-добро планиране. С по-малко слабости. И по-малко грешки.

— Звучи зле.

— Предполагам, че шансовете ни са петдесет на петдесет. Печелим или губим. Това ме устройва. Обичам простите неща.

— Какво ще правим?

— Ще проявим нужния интелект, ще планираме мисията както трябва, ще я изпълним безупречно. Първо, започваме да мислим като тях. А това едва ли е трудно. Проучвали сме ги толкова дълго. Вантреска може да потвърди. Те са умни хора, организирани, предпазливи, болезнено рационални, подходът им може да бъде едновременно научен и бюрократичен.

— И как ще спечелим?

— Ще се възползваме от рационалната им страна — отвърна Ричър. — Ще направим нещо, което един рационален ум никога няма да допусне, че е възможно. Нещо напълно неочаквано… откачено.

В този момент пристигнаха първите сведения от импровизираното разузнаване. Влезе Бартън, кимна им и се насочи към щанда. Поръча си кафе и седна при Ричър и Аби. Преди да си отвори устата, пристигнаха Хоган и Вантреска. Те се насочиха право към масата. Едва се наместиха около нея. Петима души на маса за четирима.

— Предната стена на фоайето е изцяло от стъкло. Входната врата е въртяща се. Задната стена на фоайето е същинската част на сградата. Има пет входни точки — врата за аварийното стълбище, три асансьора и още една врата за аварийното стълбище. Между тях и вратата от улицата са разположени входни турникети и бюро, зад което стои едър мъж. Заприлича ми на най-обикновен служител на охранителна фирма.

— Това ли е всичко? — попита Ричър.

— Предполагам, че това е охраната, която сградата осигурява — отвърна Бартън. — Но видях още четирима души с костюми и вратовръзки. Предполагам, че те са изпратени от някой друг. Двама от тях чакаха зад въртящата се врата. Попитаха ме кого търся. Отвърнах им, че отивам на зъболекар. Отстъпиха встрани и ми посочиха с ръка, че трябва да мина през охраната. Служителят там отново ме попита кого търся.

Ричър погледна Хоган и Вантреска.

— И при вас ли мина по същия начин? — попита той.

— Абсолютно — отвърна Вантреска. — Добре контролират входа. Другите двама в костюми стоят зад турникетите. До асансьорите. Които са модернизирани. Поставили са им нови табла като онези, които има в истинските небостъргачи с хиляди посетители дневно. Натискаш желания етаж и таблото светва, за да те уведоми кой асансьор да чакаш. После асансьорът те отвежда на желания етаж. Вътре няма бутони. Системата е много ефективна. Но напълно излишна за толкова малка сграда. Очевидно не са я монтирали случайно. Онези двамата не ти позволяват да избереш който си искаш етаж. Питат те къде отиваш, натискат бутона за съответния етаж вместо теб и ти казват да изчакаш. После се качваш в асансьора и излизаш, когато вратите се отворят. Няма друг вариант.

— Във фоайето има ли камери?

— Видях малък стъклен панел в контролното табло. Почти съм сигурен, че зад него се крие широкоъгълен обектив тип „рибешко око“ и някой горе следи кой се качва в асансьора.

Ричър кимна. Погледна Бартън и попита:

— Как беше при зъболекаря?

— Третият етаж е разделен на малки офиси, разположени по протежение на коридор, който обикаля около централното ядро на сградата. Три от страните му са плътни, без нито един отвор в тях, а в четвъртата са вратите за аварийното стълбище. Качих се по стълбите до четвъртия етаж. Разположението беше абсолютно същото. После се качих до петия. Там заварих два по-големи офиса в задната част, но не успях да обиколя ядрото. Предполагам, че там минава стена, която разделя помещенията.

— Ние се качихме на шестия етаж и започнахме от там — продължи Хоган. — Колкото по-нагоре отиваш, толкова по-големи стават офисите. Предполагам, че деветнайсетият етаж е зает от едно-единствено отворено помещение. Вратите на асансьорите се отварят точно по средата на етажа. Това е единственото ограничение от архитектурна гледна точка. Сигурен съм, че са направили каквито промени са сметнали за необходими.