Ли Чайлд - Едно на милион

И той изрече думата. Онази, която не означаваше кошер или дупка, а гнездо, разположено много, много високо. После стисна устни. Намираше се между чука и наковалнята. Не можеше да разкрие местоположението. Това бе най-голямата им тайна. Той продължи да се взира в дясната ръка на Ричър.

— Вече знаем къде се намира — каза Ричър. — Не можеш да се пазариш. Не можеш да предложиш нищо в замяна.

Данило не отговори. Звънна мобилен телефон. Далечен приглушен сигнал. От другия коридор. В джоба на някой труп от купчината. Иззвъня шест пъти и спря. След него звънна друг. Също толкова далечен, също толкова приглушен. После звъннаха още два.

Корабът-майка се чудеше защо никой не отговаря.

— Съжалявам — каза Данило.

— За кое? — попита Ричър.

— За онова, което направих.

— Но го направи, нали? И нищо не е в състояние да промени този факт.

Данило не отговори.

— Да — каза Аби.

— Да — каза Хоган.

Ричър простреля Данило в челото със същия „Хеклер и Кох“, който Хоган му бе отнел. Стандартното въоръжение на германската полиция. Пистолетът по нищо не се отличаваше от другите. Нищо чудно да бяха с последователни серийни номера. Доставка на едро, извършена с помощта на корумпирано немско ченге. Данило падна. Остатъкът от главата му остана в собствения му офис, тялото му — в този на Грегъри. Ричър се огледа. Ще елиминираме врага от висшите чинове към нисшите, а не от нисшите към висшите. Така е далеч по-ефективно. Свършиха си работата. Телата на украинците лежаха като фигурки от корпоративна схема. Грегъри, Данило, заместниците… Навсякъде звъняха телефони.

Ричър, Аби и Хоган си тръгнаха по обратния път, през тайния коридор. Прекосиха празния магазин и излязоха на улицата. Украинците, които бяха охранявали двата края на пряката, лежаха на местата, където бяха паднали. На никого не му бе минало през ум да позвъни на ченгетата заради някакви трупове до черен линкълн в западната половина на града. Всеки смяташе, че това не е негова работа.

— А сега накъде? — поинтересува се Аби.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Да. Къде отиваме?

Ричър вдигна поглед към небостъргачите в центъра. Шест кули от стомана и стъкло. Три от тях превърнати в офис центрове, другите три — в хотели.

— Трябва да се сбогувам със семейство Шевик. Това може да е последната ми възможност.

— Защо?

— Дъскорезницата няма да гори цяла вечност. Рано или късно ченгетата ще се върнат западно от Сентър Стрийт. И някои от тях ще установят, че са се лишили от онази хилядарка седмично, която са получавали до момента. Ще се ядосат на някого. Ще започнат да задават въпроси. Когато това се случи, по-добре да съм далече оттук.

— Ще заминеш ли?

— Ела с мен.

Аби не отговори.

— Звънни на Вантреска и му кажи да ни чака.

Зарязаха линкълна. Един вид предупреждение. Като пътен знак. Който обаче не гласи: Минаването забранено , а Питането забранено . Слънцето се издигаше високо. По небето не се виждаше и едно облаче. Следобедът преваляше. Ричър, Аби и Хоган тръгнаха пеша в посоката, от която бяха дошли. Влязоха в хотела, почукаха на вратата на семейство Шевик. Мария погледна през шпионката и отвори. Бартън и Вантреска вече бяха там.

Детективът посочи през прозореца. Лявата от двете кули с офиси, западно от Сентър Стрийт. Обикновен паралелепипед, висок двайсет етажа със стъклена фасада, която отразяваше слънчевите лъчи. Над прозорците на последния етаж грееше безлично название. Можеше да принадлежи както на застрахователна компания, така и на слабително лекарство.

— Сигурни ли сте? — попита Ричър.

— Това са единствените нови наематели за периода, който ни интересува. Последните три етажа. Никой не е чувал за тази компания. До нея се стига само с асансьор и там се случват странни неща.

— Браво на вас.

— Благодари на Бартън. Той познава саксофонист, който работи в отдел „Архитектура и благоустройство“ в общината.

Вантреска явно се бе обадил на румсървис още с пристигането си, защото след няколко минути се появи келнер с количка, отрупана с храни и напитки. Сандвичи, мъфини и бисквити, още топли от микровълновата. Плюс вода, кола, студен чай, горещ чай и най-хубавото от всичко — горещо кафе във висока хромирана кана, която проблясваше на слънцето. Всички ядоха заедно. Вантреска каза, че е изпратил хора да почистят къщата на Шевик, след което с нея ще се заемат зидар и бояджия. След ден Арън и Мария можели да се приберат в дома си. Ако желаят. Те му благодариха искрено.