Ли Чайлд - Едно на милион

А после погледнаха въпросително Ричър.

— Очаквайте банков превод към края на работния ден — каза той.

Арън се поколеба за секунда, после попита вежливо:

— Колко голям?

— Обичам кръглите числа. Но ако е прекалено голям, раздайте излишъка. На хора, озовали се в същото положение като вас. Помислете и за онези адвокати. Джулиан Харви Ууд, Джино Веторето и Айзък Мехай-Байфорд. Вършат добра работа, особено за хора с толкова много имена.

Ричър извади плика от заложната къща. Брачните халки, пръстените с малките диаманти, часовникът със счупено стъкло. Връчи го на Мария с думите:

— Обявиха фалит.

После Ричър, Аби, Бартън, Хоган и Вантреска си тръгнаха. Взеха асансьора и излязоха на улицата.

На половин пряка от небостъргача с офисите попаднаха на малко кафене с масички отзад. Влязоха и се настаниха плътно един до друг, петима души на маса за четирима. Вантреска и Бартън споделиха какво са открили. Сградата била завършена преди три години. Имала двайсет етажа и четирийсет офиса. До момента — пълен провал от комерсиална гледна точка. Местната икономика едва кретала. Неизвестната компания сключила изгодна сделка за осемнайсетия, деветнайсетия и двайсетия етаж. Единствените други наематели били стоматологичен кабинет на третия етаж и агенция за недвижими имоти на втория. Всички останали офиси били празни.

— Какво би направила морската пехота? — обърна се Ричър към Хоган.

— Най-вероятно би евакуирала зъболекаря и брокера и би подпалила сградата. Така мишените от последните три етажа ще бъдат принудени да избягат по аварийните стълби или да останат и да загинат в пожара. И в двата случая печелим без особени усилия.

Ричър се обърна към Вантреска:

— Какво би направила танковата ти дивизия?

— Обстрел на партера, който да срути носещите стени и сградата да рухне сама. Ако някой оцелее след това, използваш картечниците.

— Добре — отвърна Ричър.

— Какво би направила Военната полиция? — попита Вантреска.

— Нещо умно и находчиво. Предвид ограничените ресурси, с които разполагаме.

— Например?

Ричър се замисли за минута и им каза.

Пет минути по-късно Бартън излезе от кафенето заради въображаем час при зъболекаря. Ричър и останалите не помръднаха от местата си. Заведението бе удобна база или щаб. Близо до целта. Човекът зад щанда несъмнено бе информатор на украинците, но не бяха останали хора, които да информира. Ричър го видя да звъни по телефона. Поне два пъти. Никой не му отговори. Човекът зяпна телефона озадачен.

После Хоган и Вантреска си тръгнаха заради въображаема среща с брокера на недвижими имоти. Ричър и Аби останаха сами. Техните лица бяха единствените, появили се в телефоните на украинците. Прецениха, че е излишно да се включват в купона толкова рано.

Човекът зад щанда направи трети опит да се свърже. Никой не му отговори.

— Това означава, предполагам, че можем да се върнем у дома още тази вечер.

— Не виждам причина да не го направим — отвърна Ричър.

— Освен ако не заминеш още днес.

— Зависи какво ще се случи. Може да се наложи и петимата да се спасяваме с бягство.

— Представи си, че не се наложи.

— Тогава ще се върнем у дома ти още тази вечер.

— За колко дълго?

— Ти как би отговорила на този въпрос? — попита Ричър.

— Предполагам, че не завинаги.

— Това е и моят отговор. С тази разлика, че в моите представи завинаги продължава по-кратко. Ако държиш на честен отговор.

— Колко по-кратко?

Ричър погледна през прозореца към улицата, тухлите, следобедните сенки.

— Имам чувството, че съм тук от цяла вечност.

— Ще си тръгнеш, значи.

— Ела с мен.

— Какво лошо има в това да останеш?

— Какво лошо има в това да заминеш?

— Нищо — отвърна Аби. — Не се оплаквам. Просто искам да знам.

— Да знаеш какво?

— С колко време разполагаме. За да го използвам по най-добрия начин.

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Изглежда, трябва да избирам между две неща. Прекрасен спомен с начало и край и дълга мъчителна агония, в която се уморявам да живея в мотели, да пътувам на стоп, да вървя пеша. Предпочитам спомена. За един успешен експеримент. Това се случва много по-рядко, отколкото предполагаш. Справихме се чудесно, Ричър.

— Още не сме приключили. Рибата е в морето.

— Притесняваш ли се?

— Да го наречем, професионална загриженост.

— Мария сподели какво си ѝ казал. Че все някой ден ще загубиш. Но няма да е днес.