Ли Чайлд - Едно на милион

Грешка.

Предната врата се отвори, когато те бяха на три метра. От там излезе Аби. Задната врата се отвори, когато те стигнаха до колата. От там излезе Ричър. Той удари с глава първия украинец. Направи го без видимо усилие, просто уцели момента и използва инерцията. Мъжът се свлече в канавката. Главата му се удари силно в бордюра. Лош късмет.

Ричър продължи към втория украинец. Изведнъж осъзна, че го е виждал и преди. Да, в онзи бар с малките пици, в който Аби работеше като сервитьорка. Охранителят на вратата. Онзи, който ѝ бе казал: „Изчезвай, хлапе!“. А Ричър му бе казал: „До скоро. Надявам се“.

Търпението му бе възнаградено.

Ричър стовари къс ляв в лицето му, не много силно, колкото да изправи тялото му, след което нанесе втори къс ляв, този път в корема му, за да го сгъне на две и да накара главата му да заеме удобна позиция — а именно на нивото на гърдите на Ричър или малко по-надолу, — след което да я хване и да я завърти рязко. Вратът на украинецът изпука и той се свлече на земята до своя приятел. Ричър коленичи и извади пълнителите от пистолетите им.

Линкълнът потегли.

Ричър се огледа. Двамата украинци на далечния ъгъл се приближаваха. Това бе неизбежно. Симетричност. Поради същите причини. И продължаваха да се приближават. Сега вече тичаха. Хоган ускори рязко, качи се на тротоара и ги блъсна. Грозна гледка. Двамата полетяха във въздуха и доказаха, че всички онези клишета за парцалени кукли отговарят на истината. Вероятно бяха мъртви, преди да паднат на земята. Още от удара в колата. Претърколиха се на тротоара, разперили ръце и крака във всички посоки. Хоган спря и излезе. Ричър се изправи и продължи по тротоара.

Срещнаха се по средата на пряката. Аби вече бе там. Тя посочи някакво място зад гърба на Хоган.

— Там.

— Защо реши така? — попита Ричър.

Не бе очаквал подобна улица. Не приличаше на онази зад заложната къща. Нямаше голи тухли, решетки по прозорците, провиснали кабели. Вместо тях имаше спретната редица току-що реновирани сгради. Като улицата с онази адвокатска кантора. Чисти и светли. Партерните етажи бяха заети предимно от магазини. С далеч по-приветливи фасади от заложната къща, таксиметровата компания и фирмата, предоставяща съдебни гаранции.

— Предположих, че Грегъри е започнал отвън навътре. Не би могъл да запази всичко в тайна, ако започне отвътре навън. Не би допуснал строителните работници да преминават през офиса на таксиметровата компания. Не и без някой да полюбопитства какво правят там. Затова Грегъри е започнал в обратната посока и реновирането на тези сгради му е предоставило идеалното прикритие. Така е разполагал с най-подробни строителни планове. Знаел е кои стени да пробие и кои сгради да свърже. Това е направил. Задното помещение на някой от тези магазини води до офиса му.

— Симетричност — отбеляза Хоган.

— Само на теория — отвърна Аби. — Реалността е нещо съвсем друго. Тя е изпълнена с неочаквани чупки и завои. Защото тези сгради са на повече от сто години.

— Но кой магазин? — зачуди се на глас Ричър.

— Отново се връщаме на въпроса за човешката природа. Предполагам, че Грегъри не би отдал помещението под наем — каза Аби. — Той трябва да е абсолютно сигурен. Не би поел риска някой да сложи хладилна витрина точно зад тайната му врата. Грегъри трябва да притежава пълен контрол върху маршрута си за бягство. Затова потърсих празни помещения. И открих само едно. Витрината му е покрита с хартия. Ей там!

Тя посочи зад гърба на Хоган.

Празният магазин се оказа издържан в старомоден стил с висока до тавана витрина, която извиваше навътре, за да се съедини с входната врата, разположена на три-четири метра от тротоара. Получаваше се нещо като малък безистен, който позволяваше изложените стоки да бъдат огледани и отстрани. Подът пред вратата бе застлан с мозайка. Самата врата бе стъклена, с дървена рамка. Прозорецът бе покрит с хартия. Ричър предположи, че ключалката ще е съвсем елементарна. Старомодна. Натискаш дръжката и влизаш. Без ключ. Защото в критичен момент ключът може да се окаже в джоба на друг панталон. Освен това ключовете бавят. А Грегъри не би искал нищо да го бави. Защото във въпросния критичен момент той ще бяга, за да спаси живота си. И ще иска да се озове навън колкото се може по-скоро.

— Дали има аларма? — попита Хоган. — Грегъри е параноик. Ще иска да знае, ако някой влезе тук.

Ричър кимна.

— Не се съмнявам — каза той. — Но в крайна сметка ще трябва да подходи реалистично. Алармите се повреждат, задействат се погрешка. Грегъри не би искал алармата да се включи, когато е извън кабинета си. Ами ако Данило я чуе? Така няма да опази дълго своята тайна. Затова мисля, че не е монтирал аларма. Макар че едва ли е взел лесно подобно решение.