Ли Чайлд - Едно на милион

— Разположението на помещенията — поясни Ричър.

— Влизате в коридор, който тръгва наляво. Вдясно има врата, която води към диспечерската служба. Истинска служба на истинска таксиметрова компания. Вие обаче продължавате направо, към задната част на сградата. Там има заседателна зала. Минавате през нея и излизате в друг коридор, който води до офисите. Последният е на Данило. Трябва да минете през офиса на Данило, за да стигнете до този на Грегъри.

— Колко често ходиш там?

— Само когато се налага.

— Ти работиш за тях, макар да не го искаш.

— Това е самата истина.

— Всички твърдят така.

— Не се съмнявам. Но аз съм искрен.

Ричър не каза нищо. Аби се обади:

— Не.

Хоган също каза:

— Не.

— Донеси нещата, за които говорихме — нареди Ричър.

Дребосъкът донесе венчалните халки, пръстените с малки диаманти, часовника със счупено стъкло. Сложи ги в плик. Ричър прибра плика в джоба си. Плюс всички пари от касата. Около пет бона. Не бяха кой знае колко, но Ричър обичаше парите в брой. Винаги ги бе обичал. Обичаше усещането, обичаше тежестта им в джоба си. Хоган огледа рафтовете в заложната къща, откъсна кабелите на няколко стари прашасали стереоуредби и върза продавача с тях. На човечеца нямаше да му е удобно, но щеше да оцелее. Все някой щеше да го намери и освободи. А какво щеше да се случи след това, зависеше само от него.

Ричър, Аби и Хоган оставиха продавача на пода зад щанда. Пристъпиха към витрината на заложната къща и погледнаха през мръсните прозорци право към диспечерската служба от другата страна на улицата.

Успяха да огледат цялата улица, без да излизат от заложната къща. Останаха скрити в сенките, сновяха от единия до другия край на витрината и изучаваха улицата от различни ъгли. Видяха двама души на тротоара пред офиса на таксиметровата компания, още двама на ъгъла вляво плюс двама на ъгъла вдясно. Общо шестима. И още толкова вътре. Най-малко. Може би двама в коридора, който продавачът бе описал, двама в заседателната зала и двама в коридора, който водеше към вътрешните офиси. А там във всяка стая щеше да ги очаква мъж с пистолет в джоба и още един в най-горното чекмедже на бюрото.

Лоша работа. Във военните академии биха определили ситуацията като сериозно предизвикателство от тактическа гледна точка. Фронтална атака срещу по-многоброен противник в ограничено пространство. Да не говорим, че войниците от улицата щяха да се притекат на помощ и да ударят в гръб евентуалните нападатели. Вражески сили отпред, вражески сили отзад, а Ричър и компания бяха без бронирани жилетки, гранати, автоматични оръжия, огнехвъргачки и други подобни.

— Предполагам, че ключовият въпрос е дали Грегъри вярва на Данило — заяви Ричър.

— Има ли значение? — попита Хоган.

— Че защо да не му вярва? — учуди се Аби.

— Поради две причини — обясни Ричър. — Първо, Грегъри не вярва на никого. Не е стигнал дотук благодарение на вярата си в хората. Грегъри е змия, затова предполага, че всички около него също са змии. Второ, досега най-голямата заплаха винаги е идвала от Данило. Той е вторият човек в командната верига. Той е заместникът, потенциалният бъдещ лидер. Всеки ден се случват подобни неща. Генерали излизат в пенсия, длъжностите им се заемат от полковници…

— Това помага ли ни?

— Трябва да минеш през офиса на Данило, за да стигнеш до този на Грегъри.

— Нормално е — отбеляза Хоган. — Всички правят така. Това е задължението на заместника или на началник-щаба.

— Представи си обратната ситуация. За да напусне собствения си офис, Грегъри трябва да мине през този на Данило. А той е параноик, може би не без основание. Но резултатът е налице. Грегъри е още жив. Не е задължително да си въобразява, че е крупен бизнесмен, който пожелава приятна вечер на секретарката си и я нарича „скъпа“. Не, за него минаването през кабинета отпред наподобява по-скоро попадането в смъртоносен капан. Където зад бюрото го очаква не красива секретарка, а взвод за екзекуции. Или по-лошо, блокада, която няма да бъде вдигната, ако не удовлетвори определени желания. Може би ще му позволят да отстъпи лидерството и да запази достойнство.

Аби кимна.

— Такава е човешката природа — каза тя. — Хората правят твърде много глупости, но понякога решават да постъпят както трябва.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хоган.

— Грегъри разполага с авариен изход.

Тримата минаха зад щанда и седнаха на пода срещу витрините, недалече от вързания продавач. Проведоха съвещание на високо равнище. А то винаги се организира зад фронтовата линия. Хоган влезе в ролята на вечно недоволен, критично настроен морски пехотинец. От една страна, защото бе именно такъв, а от друга — като професионално задължение. Всеки план трябва да бъде подложен на стрес тест от всяка възможна гледна точка.