Ли Чайлд - Едно на милион

Вратата бе заключена отвътре. Не беше противопожарен изход. Защото помещението не бе бар или ресторант. То следваше различни разпоредби. Дървото на вратата изглеждаше солидно. Рамката — не чак толкова. Като че ли бе направена от по-мека дървесина, която въпреки многобройните слоеве боя бе започнала да гние.

— Какво би направила морската пехота? — попита Ричър.

— Базука — отвърна Хоган. — Най-добрият начин да проникнеш в сграда. Натискаш спусъка и влизаш през обвита в дим дупка в стената.

— Ако нямаш базука?

— Явно ще се наложим да разбием вратата. Най-добре да го направим от първия път. Наблизо сигурно има една дузина бандити, които ще се притекат на помощ. Не бива да им предоставяме тази възможност.

— В морската пехота учиха ли ви как се разбиват врати?

— Не, даваха ни базуки.

— Силата е равна на произведението от масата и ускорението. Трябва да се засилиш и да забиеш крак във вратата.

— Аз ли?

— Точно под дръжката.

— Мислех, че трябва да се целя над нея.

— Възможно най-близо до ключалката. Където е езичето. Тъкмо там рамката е най-слаба. Нали са я издълбали, за да направят място за езичето. Това е целта ти. Винаги рамката поддава. Никога вратата.

— Сега ли?

— Ще бъдем точно зад теб.

Хоган отстъпи назад, перпендикулярно на вратата, на три-четири метра от нея, залюля се леко напред-назад, а после се втурна напред с онази решимост, която Ричър бе виждал по телевизията у състезателите на висок скок, устремили се към нов рекорд. Хоган бе по-млад, освен това бе музикант, следователно притежаваше енергията и ритъма, необходими за целта. За това Ричър възложи тази задача именно на него. Оказа се, че е постъпил правилно. Хоган връхлетя, подскочи, завъртя се във въздуха, вдигна крак в последния момент и стовари пета под дръжката на бравата. Приличаше на вбесен готвач, току-що стъпкал хлебарка — силно, рязко и точно навреме. Вратата отлетя назад, Хоган влетя през прага и се препъна вътре, но размаха ръце, за да запази равновесие. Ричър го последва, а миг по-късно и Аби се озова в тъмния коридор. Тримата продължиха към стъклената врата с надпис Служебен вход от другата страна.

Нямаха причина да спират. Нямаха и възможност. Хоган влетя през стъклената врата, последван от Ричър, който пък бе последван от Аби. Озоваха се в салона на заложната къща, точно зад щанда, непосредствено зад касовия апарат. Завариха дребен човечец с лице на невестулка да се обръща изумено към тях. Хоган наведе рамо и го удари в гърдите. Дребосъкът се блъсна в щанда и отскочи назад, право в ръцете на Ричър, който го хвана, завъртя и опря пистолет в слепоочието му. Не беше сигурен кой от двата хеклера държи. Беше го избрал на сляпо. Но нямаше значение. Защото знаеше, че и двата работят.

Аби обезоръжи продавача. Хоган откри дневника на продажбите. Голям тефтер, изписан на ръка. Може да бе законово изискване, а може да бе и традиция в бизнеса. Хоган плъзна показалец по редовете.

— Ето! — възкликна той. — Мария Шевик, венчални халки, пръстени с малки диаманти, часовник със счупено стъкло. Осемдесет долара.

Ричър се обърна към продавача.

— Къде са тези неща?

— Мога да ви ги донеса — отвърна дребосъкът.

— Смяташ ли, че осемдесет долара са справедлива цена?

— Справедливо е онова, което пазарът може да понесе. Зависи колко са отчаяни хората.

— А ти колко отчаян си сега? — попита Ричър.

— Мога да ви донеса нещата ей сега.

— Какво друго?

— Мога да добавя няколко бижута. Нещо хубаво… с по-едри диаманти може би.

— Имаш ли пари?

— Да, разбира се.

— Колко?

— Около пет бона. Можете да ги вземете всичките.

— Знам, че можем — отвърна Ричър. — Това се подразбира от само себе си. Можем да вземем всичко, което пожелаем. Но това е най-малкият ти проблем. Защото не става въпрос за обикновена сделка. Ти не само си измамил възрастната жена, но и си хукнал отсреща, за да я издадеш на онези типове. Защо го направи?

— От Киев ли сте?

— Не — отвърна Ричър. — Но веднъж ядох пиле по киевски. Беше доста вкусно.

— Какво искате от мен?

— С Грегъри е свършено. Трябва да решим дали ще го последваш или не.

— Получих съобщение, трябваше да се подчиня. Нямах избор. Такива са условията, човече.

— Какви условия?

— Навремето магазинът беше мой. Той ми го отне. След което ме накара да му плащам наем. А има и неписани условия.

— Да доносничиш.

— Нямах избор.

— Какво е разположението там?

— Моля? — попита продавачът.