Ли Чайлд - Едно на милион

Аби спря до един пожарен кран на четири преки зад заложната къща, която се намираше точно срещу диспечерската служба на таксиметровата компания. По права линия на картата. Елементарна линейна прогресия.

— На какво разстояние ще разположат постовете? — попита Ричър.

— Недалече — отвърна Хоган. — Трябва да покрият зона от триста и шейсет градуса. А не разполагат с излишни ресурси. Следователно ще сложат хора на четирите ъгъла, за да блокират офиса. Така смятам. Възможно е дори да отклонят уличното движение. Но нищо повече.

— С други думи, ще наблюдават предната част на заложната къща и диспечерската служба?

— От двата края на улицата. Вероятно с по двама души на всеки ъгъл.

— Но те няма да са в състояние да наблюдават задната част на заложната къща.

— Точно така — съгласи се Хоган. — За да наблюдават улицата във всички посоки, ще се нуждаят от трима души. Елементарна математика. А те не могат да си го позволят.

— Добре — каза Ричър. — Радвам се да го чуя. Ще проникнем през задния вход на заложната къща. И бездруго щях да се отбия там. За да върна на Мария Шевик наследствените ѝ бижута. Измамили са я, като са ѝ платили само осемдесет долара. Това не ми харесва. Длъжен съм да изразя неодобрението си. Надявам се, че гузната им съвест ще ги накара да направят щедро дарение за медицински нужди.

Излязоха и зарязаха колата на ъгъла до хидранта. Ричър предположи, че глобата за неправилно паркиране е най-малкият проблем, с който ще се сблъска Грегъри. Изминаха пеша първата пряка. И втората. После станаха по-предпазливи. Може украинците да не бяха поставили човек на ъгъла, но това не им пречеше да го наблюдават. Проста работа. Достатъчно бе някой да поглежда насам от време на време. Щяха да засекат непознатите лица от една пряка разстояние, да анализират походката, езика на тялото, намеренията. Затова Ричър се движеше близо до витрините в рязко очертаните сенки, далече от Аби, която го следваше на пет-шест метра. Накрая вървеше Хоган. Тримата сякаш се разхождаха безцелно, като спираха от време на време. С нищо — нито скорост, нито посока, нито цел — не показваха, че между тях има някаква връзка.

Ричър зави наляво в пряката. Скри се от погледа на евентуалните наблюдатели. И зачака. Аби се присъедини към него. Последва я Хоган. Продължиха заедно по отсрещния тротоар. После спряха отново. Ако не бяха сбъркали, задният изход на заложната къща би трябвало да се намира напред и вдясно. Но там имаше куп задни изходи, всичките еднакви, без табелка или надпис. Общо дванайсет. Всяка сграда имаше такъв изход.

Ричър върна лентата към предишното си идване в квартала. Когато издирваха Мария Шевик с очуканата тойота на Аби. Потъналата в тъмнина заложна къща на тясната уличка срещу диспечерската служба на таксиметровата компания и фирмата за предоставяне на съдебни гаранции. Мария току-що бе излязла от заложната къща, Аби бе спряла колата, а Арън бе свалил прозореца и извикал името ѝ.

— Спомням си, че беше по средата между двете преки — каза Ричър.

— Но тъй като вратите са дванайсет, няма средна — отбеляза Аби. — Дванайсет означава шест врати отляво, шест врати отдясно и нито една по средата.

— Защото числото е четно. Затова ще вземем средните две. Последната от първите шест и първата от следващите шест.

— Май не беше точно по средата — каза Аби.

— Но дали беше преди или след нея?

— Може би след. Може би на две трети. Спомням си, че видях Мария Шевик и спрях. Като че ли бяхме подминали средата.

— Добре — отвърна Ричър. — Ще започнем с номера седем, осем и девет.

Сградите бяха долепени една до друга, а задните им фасади бяха еднакви — високи и тесни, иззидани от потъмнели стогодишни тухли, с решетки на прозорците и снопове увиснали кабели и жици. Задните врати също бяха еднакви. Масивни стогодишни врати, които се отварят навътре. До една бяха дървени, но по някое време — вероятно преди петдесетина години — някой бе завинтил листове ламарина върху долната им половина. Може би като част от усилията на нов собственик да реновира сградите. Металните листове носеха следите от половинвековна употреба, от товарене и разтоварване, ритане и блъскане, влизане и излизане с товарни колички.

Ричър ги огледа внимателно. Номер седем и девет изглеждаха по-очукани от номер осем. Много по-очукани. Номер осем бе в чудесно състояние като за петдесет години.

— Мисля, че е тази — каза Ричър. — Никой не влиза и излиза от заложна къща с товарна количка. Случва се твърде рядко. Например ако някой като Бартън донесе огромна тонколона. Всички останали стоки тук се побират в ръка или джоб.