Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Нещо те притеснява.

— Казах ти. Не съм направил нищо.

— Знам, и това ще е нашата малка тайна. А и кой може да каже, че наистина е така?

— Какво имаш предвид?

— Помисли — каза тя и изтананика мелодията от „Зоната на здрача“. — Отиваш в Илинойс и Клинджър го блъсва кола. Отиваш в Албакърки и Петросян получава удобен малък инфаркт. Съвпадение?

— Но…

— Може да имаш необикновено силна мисъл, Келър. Може би трябва само да се замислиш за човека и билетът му е продупчен.

— Това е налудничаво.

— Все едно — отвърна Дот.

— Доста време мина — отбеляза Маги Грискоум.

Намираха се в апартамента й на „Кросби стрийт“. Дрехите на Келър лежаха прилежно сгънати на дивана, а тези на Маги бяха струпани в купчинка на пода. От уредбата се носеше някаква странна електронна музика. Келър нямаше никаква представа какви са инструментите, камо ли защо звучат така.

— Мислех си, че повече няма да се обадиш — призна тя. — Но ето че се обади и сега си тук.

Тук, в леглото й. Потта му се изпаряваше под вентилатора над тях.

— Бях извън града — каза той.

— Знам.

— Откъде? — Той се извърна към нея, като се постара да прикрие тревогата в гласа си. — Откъде разбра, че съм бил извън града?

— Ти ми каза.

— Казал съм ти?

— Преди два часа. Когато ми се обади. „Здрасти, аз съм, бях извън града.“

— О.

— Или нещо подобно. Спомняш ли си?

— Разбира се. Просто за момент се обърках, това е всичко.

— Или умът ти се е размътил от секса.

— Сигурно.

Тя се извъртя и подпря острата си брадичка върху гърдите му.

— Реши, че те проверявам.

— Не.

— Напротив. Помисли си, че още преди да ми кажеш, съм знаела, че си бил извън града.

Да, това си беше помислил. И затова в главата му светна червена лампичка.

— Но аз не знаех. Иначе нямаше да реша, че повърхностната ни връзка отива към своя край. Щях да си кажа: „Ще се обади, като се върне“.

Сигурно е от музиката, помисли си той. Ако звучеше във филм, човек би очаквал всеки момент да се случи нещо. Нещо страшно, ако филмът е от страшните. Нещо неочаквано, какъвто и да е филмът.

— Или може би не — каза тя.

Очите й бяха толкова близо до неговите, че беше невъзможно да прочете какво се крие в тях, нито дори да се вгледа в тях, без да го заболи глава. Искаше му се да затвори очи, но можеше ли да го направи, докато някой се взира така в тях? Нямаше ли да е неучтиво?

— За малко да ти се обадя, Келър. Преди няколко дена. Ти така и не ми даде номера си.

— Не си ми го поискала.

— Не съм. Но моят телефон е с идентификатор на входящите обаждания, така че имам номера ти. Или по-точно го имах.

— Изгубила ли си го?

— Преписах си го от телефона, когато се канех да ти се обадя. Но в крайна сметка реших, че обаждането не е начин да поддържам повърхностна връзка. Затова го изгорих.

— Изгорила си го?

— Е, не. Накъсах го на съвсем малки парченца и ги изхвърлих през прозореца като конфети. Предполагам, че си бяха точно това, защото конфетите са просто малки късчета хартия, нали така?

Келър моментално си представи как екип следователи събират малки късчета хартия и ги сглобяват в пъзел, за да възстановят телефонния му номер.

— Ти губиш интерес — каза тя. — Признай си. Единствената причина да ми се обадиш тази вечер беше, че ти се правеше секс.

Той понечи да отрече обвинението, но спря и се намръщи.

— Ние правим само това — отвърна той.

— Печелиш точка.

— Тогава за какво друго да ти се обаждам?

— Правилно — каза тя и се отдръпна. — Трябва да призная, че този път печелиш. За какво друго да ми се обаждаш?

— Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Освен това аз определих правилата, нали така? Ще ти кажа нещо — да поддържаш повърхностна връзка е също толкова трудно колкото и нормална. Няма да те видя повече, нали?

— Е…

— Няма — решително каза тя, — и мисля, че така е по-добре. Ти с твоята бохемска любовница от центъра, която се облича в черно и слуша странна музика. Аз с моя консервативен корпоративен любовник, който живее някъде далеч от центъра. Дори не знам къде живееш.

Това е добре, помисли си Келър.

— Естествено, можех да разбера, ако не бях превърнала телефонния ти номер в конфети. Просто щях да проверя в указателя по номера. О, по дяволите!

— Какво има?

— Обади ми се преди два часа. Сигурно не си използвал уличен телефон, нали?

— Не.

— Обади ми се от къщи.

— Ами, да.

— Точно така. Знаех, че си ти още преди да вдигна. Помниш ли какви бяха първите ми думи? Казах: „Хей, здравей“, все едно знаех кой е. Или си решил, че винаги вдигам телефона с тези думи?