Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Не съм мислил за това.

— Може би трябва да го правя. Това ще обърка типовете, които продават разни неща по телефона. Нали? Както и да е, въпросът е, че видях номера ти на дисплея и го познах. Не съм го запомнила наизуст, но го познах, като го видях.

— И?

— Оттогава не е звънял никой, така че твоят номер е последният записан. Вдигам слушалката и той се появява. Слушай, ще ми направиш ли една услуга? Обади ми се от първия уличен телефон, който видиш. После откъдето и да се обаждаш, в телефона ми ще е записан този номер. Така няма да разполагам с домашния ти телефон и да си усложнявам живота.

Келър реши, че музиката далеч не е най-странното нещо в тази ситуация. Неговият телефонен номер? Да й усложнява живота?

— Разбира се — отвърна той внимателно. — Мога да го направя.

— Всъщност най-добре да звъннеш от уличния телефон на ъгъла. Така няма да забравиш.

— Става.

— И най-добре да се облечеш веднага, да излезеш и да се обадиш.

— Щом казваш. Но не може ли да почака? Да го направя на път към къщи?

— Обади се сега на път към къщи.

— О.

— Или където искаш да отидеш. Защото, Келър, между нас всичко свърши. Затова си махни номера от телефона ми, изгуби моя и всеки ще продължи по пътя си. Как ти звучи?

Той не беше убеден, че въпросът изисква отговор, но и бездруго не можеше да измисли такъв. Стана от леглото, облече се, излезе от апартамента й и й звънна от обществен телефон в бар на ъгъла на „Бродуей“ и „Блийкър“.

Тя вдигна веднага и без предисловие каза:

— Беше много забавно, но беше просто едно от онези неща.

След това затвори.

Келър седна в бара с усещането, че е пропуснал нещо. Клиентелата беше най-разнообразна — типове от центъра, типове от извън центъра, типове от извън града. Барманката беше млада китайка с дълга права коса с цвят на лютиче. Имаше халка на носа, но в днешно време почти всеки имаше. Келър се запита как, по дяволите, беше станало модерно.

Чу някой да си поръчва „Черен руснак“. Той беше пил този коктейл преди години и не можеше да си спомни дали му беше харесал. Накара жълтокосото китайско девойче да му направи един, отпи от него и реши, че могат да минат години, преди да си поръча пак.

От джубокса звучеше някаква песен. Келър не я позна, но докато я слушаше, осъзна, че хапливите прощални думи на Маги бяха стих от песен. Тя ги изрече по най-обикновен начин, без ирония и без интонацията, с която човек цитира стихове, и той едва сега направи връзка. Много забавно. Просто едно от онези неща.

Той беше казал: „Бях извън града“. А тя: „Знам“.

И ръцете го засърбяха.

Дали беше усетила нещо? Дали имаше представа колко близо е била до смъртта, как беше готов да протегне ръце към врата й?

Той се замисли и реши, че не е усетила нищо, поне не съзнателно. Но може би беше доловила нещо на по-дълбоко ниво и затова, все още под приятната възбуда от секса, го беше пришпорила да се облече и да изчезне от живота й.

В края на краищата той имаше необикновено силни мисли. Защо Маги да не ги долови?

Отпи още една глътка от коктейла. Някъде там, навън, мъжът, когото наричаха Роджър, го беше включил в списъка си. Не по име — Роджър не би могъл да знае името му, както и той неговото. Но мъжът се беше опитал да го убие два пъти и най-вероятно щеше да се пробва отново.

Дали знаеше, че и двата пъти, в Луисвил и в Бостън, мишената му е била един и същ човек? И в тази връзка дали беше наясно, че и в двата случая е убил не когото трябва?

Ако е така, Келър допускаше, че Роджър може да приеме цялата тази история лично, като във филмче за Уили Койота и Бързоходеца.

Келър знаеше, че не е нищо лично. Как може да е, след като не познаваш човека, когото убиваш? И все пак той самият го приемаше лично, когато мислеше за Роджър.

Това не се случваше много често. Дните минаваха, той се озърташе през рамо, но не забелязваше нищо подозрително и забравяше за Роджър. От време на време Дот го пращаше на работа и тогава той често се озърташе през рамо. Следователно мислеше за Роджър. Но после се прибираше, без да е направил нищо — на Роджър или на когото и да било — клиентът му плащаше и всичко приключваше.

И в един момент Келър каза, че е бил извън града, Маги отвърна, че е знаела, и той беше готов да я сграбчи и да й счупи врата. Просто ей така.

Обади й се, както го помоли тя, за да замени домашния си номер в идентификатора на телефона й с номера на обществения телефон. Но така ли действаше идентификаторът? Дали запаметяваше само един номер? Той нямаше подобна функция на телефона си, понеже не разбираше за какво му е, така че не беше съвсем наясно как действа. А дори и да ставаше така, както тя твърди, откъде да знае дали не е взела телефона в мига, в който той затвори вратата след себе си? Може да е преписала номера от дисплея, преди той да се обади, за да го изтрие.