Лоуренс Блок - Убийства по списък

Тя беше, меко казано, странна. Артистичната ексцентричност беше част от първоначалния й чар, но с течение на времето привлекателността й поизбледня. И все пак тази й черта я правеше непредвидима.

Ако Маги имаше номера, можеше да се сдобие с адреса. Тя сама спомена за указателя по номера, значи знаеше за него и имаше представа как да разбере кой адрес отговаря на даден телефонен номер. И, разбира се, от самото начало знаеше как се казва…

Но това не означаваше, че знае с какво си изкарва прехраната. Дори да беше доловила реакцията му, да беше усетила готовността му да се пресегне и да я удуши, все пак налице беше фактът, че той не направи нищо — дори не се ядоса, камо ли да извърши убийство. След като Келър излезе през вратата, след като тя вече беше наясно, че е в безопасност, сигурно се е отърсила от тревогата, която може да е изпитала.

Дали?

У дома той се позанимава малко с колекцията си, след което я остави и включи телевизора. Мина през всички канали два или три пъти. Натискаше дистанционното, докато ръката му се измори, и накрая спря телевизора. Седеше на оскъдната светлина, която проникваше през прозореца, и гледаше дистанционното в ръката си. Гледаше палеца си.

Маги знаеше, че има палец на убиец. Именно тя му го посочи.

Може би щеше да си помисли за пръста му и да го свърже с онова, което е доловила, когато беше готов да я удуши. И може би щеше да се сети, че се е пенсионирал млад, но от време на време пътува извън града по специални поръчки от неизвестни работодатели. И може би случайно щеше да види нещо за наемен убиец във вестник, във филм или в сериал. И може би очите й щяха да се разширят, щеше да направи връзката и да осъзнае кой и какъв е той.

И тогава?

Летището в Ориндж Каунти беше кръстено на Джон Уейн. Келър слезе от самолета с някаква мелодия в главата си и вече беше преполовил пътя до зоната за получаване на багажа, когато се сети коя е. Музиката от „Затворници в небето“.

Странно как подсъзнателно правиш такива асоциации.

Във фоайето чакаха десетина посрещачи, някои от които в шофьорски ливреи. Всичките държаха табели, но Келър мина покрай тях, без да ги погледне. Никой нямаше да го посрещне — това беше станало практика, откакто знаеха за загадъчния Роджър. А и никой нямаше да очаква, че Келър ще пътува до Ориндж Каунти, защото задачата му беше чак в Ла Хоя. Това беше предградие на Сан Диего, а Сан Диего имаше чудесно летище, по-голямо и по-натоварено от това в Ориндж Каунти и не беше кръстено на никого.

— Освен ако не броиш Сейнт Джеймс — беше казала Дот. Той я погледна неразбиращо и тя му обясни, че Сан Диего е Сейнт Джеймс на испански. — Или Сантяго. Сан Диего, Сантяго. Човекът е един и същ.

— Тогава защо има две имена?

— Може би защото едното съответства на Джеймс, а другото е по-скоро като Джими. Какво значение има? Ти няма да летиш дотам.

Вместо това той летя до Ориндж Каунти, в случай че Роджър дебне в Сан Диего. Келър не смяташе, че вероятността е голяма. Не бяха засичали Роджър, откакто уби човек в Бостън — мъж, който открадна зеления шлифер на Келър и плати скъпо за престъплението си. Тогава Келър и Дот разбраха кой е Роджър и какво цели.

В началото Келър доста се тормозеше от цялата тази история. Мисълта, че някой настървено иска смъртта му, го караше да се озърта непрестанно. Преди никога не му се беше налагало да го прави и сега това никак не му се нравеше.

Но се свикваше. Келър предполагаше, че ситуацията донякъде прилича на това да имаш болно сърце. В началото се притесняваш, а после спираш. Взимаш предпазни мерки, не качваш по две стъпала наведнъж, плащаш на някое хлапе да разчисти алеята за коли през зимата, но не го мислиш през цялото време. Свикваш.

И той свикна с Роджър. Там някъде имаше един мъж, който не знаеше името му и можеше или пък не можеше да го познае по външен вид, човек, който имаше същата професия като Келър и искаше да разреди редиците на конкуренцията. Взимаш предпазни мерки — не позволяваш на клиентите да те посрещат на летището, заличаваш си следите, но не е нужно да се криеш под леглото. Продължаваш да си вършиш работата.

Пътуването до по-неудобно летище беше част от предпазните мерки. Според Келър фактът, че летището се казва „Джон Уейн“, беше бонус. Докато приближаваше гишето на „Авис“ се почувства няколко сантиметра по-висок и малко по-широк в раменете.

Служителят — на Келър му се прищя да го нарече Пилигрим, но потисна порива — провери шофьорската книжка и кредитната карта, които Келър му показа, и вече беше преполовил процедурата с документите, когато нещо го накара да спре. Келър попита дали има някакъв проблем.