Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Мислиш, че живее в Пеория?

— Теоретично има шанс, но шансът да спечеля от лотарията е по-голям, а дори не съм си взела билет. Мисля, че някога е ходил в Пеория и си е купил мобилен телефон само за да разполага с гласова поща.

— Той ти се обажда. Вероятно не от мобилния си телефон. Сигурно го ползва само за съобщения. После какво?

— Казваш му за поръчката и той казва „да“ или „не“.

— Даваш му името, адреса и останалите подробности.

— И всичко друго, което ще му трябва.

— Ами ако искаш да посочиш мишената?

Тя поклати глава.

— Роджър не работи с посочване. Даже никой не го посреща на летището.

— С други думи, никой никога не го е виждал.

— Точно така.

— Е, това е адски хитро. Отсега нататък и ние ще работим така, и то не защото се страхуваме от клиента.

— А защото се страхуваме от Роджър.

— Не точно страхуваме, но…

— Но нещо подобно. Как е телешкото ти?

— Чудесно. Какво е това, филе от калкан?

— Да, и е вкусно. Само дето „Лонг Айлънд“ може би не е най-подходящото питие към него. Въпреки всичко е много хубаво. Крехко. Но си прав, повече никакви посрещачи на летището, никакви кретени, които осигуряват кола и оръжие.

— Все пак той трябва да си получава аванса по някакъв начин. Или може да искаш да му дадеш ключове или оръжие.

— „ФедЕкс“.

— „ФедЕкс“ до къде?

— До офис на „ФедЕкс“ и той си прибира пратката.

— Надали всеки път е един и същ офис на „ФедЕкс“.

— Никога не повтаря офис, никога не повтаря град. А когато дойде време да му платят остатъка, посочва друг офис на „ФедЕкс“ в друг град. И името на получателя всеки път е различно. Този тип не допуска очебийни грешки.

— Така е.

— Професионалист е.

— Правилно, професионалист. Знаеш ли, като се върнах от Бостън, непрекъснато се озъртах. Бях на тръни, не можех да седя спокойно.

— Представям си.

— Но свикваш. В началото си казах: „Добре, слагам точка. Кому е нужно всичко това? Преди време мислех да се пенсионирам и този път ще го направя“.

— Хубав номер, особено след като похарчи всичките си спестявания за марки.

— Не всички. Голяма част, но не всички. Но дори да имах пари, дори да можех да си позволя да се пенсионирам, ще оставя ли този негодник да ме изхвърли от бизнеса?

— Имам чувството, че отговорът е „не“.

— Ще действаме много предпазливо. Ще вземем пример от Роджър. Никакви срещи с клиента или хората му. Ако настояват, ще пасуваме.

— И ще задавам няколко въпроса, които по принцип не задавам. Например: „Кой отказа работата, преди да ни я предложите?“. Понякога поръчките минават през различни посредници, така че човекът, който ми се обажда, може да не знае кой е отказал, но ще направя всичко възможно да науча каквото мога. И ако надуша Роджър, ще измисля причина да не приемем работата.

— А аз ще си държа очите отворени.

— Идеята не е лоша.

— И в някакъв момент ще намеря начин да му пресека пътя. Той е професионалист, но какво от това? Аз също съм професионалист, но това не означава, че не допускам грешки. През годините съм правил доста.

— И той ще направи.

— Да, мамка му. И когато направи…

— Бум-бум. Извинявай, по-добре пук-пук.

— Не, бум-бум е чудесно. Когато пипна този тип, не ми пука дали ще вдигна шум.

Келър загреба остатъка от омлета с последната хапка препечен хляб и проследи сервитьорката, докато сипваше кафе в чашата му. Не беше убеден, че иска още кафе, но беше по-лесно да го остави недопито, отколкото да възпре жената. В ресторанта имаше множество надписи, които натрапчиво рекламираха бездънните чаши кафе, предлагани от заведението. Келър, който беше възпитан винаги да си изяжда и изпива всичко, имаше проблем с това. Човек не можеше да си изпие кафето — не те оставяха да го направиш, защото ти пълнеха чашата още преди да успееш да я изпразниш. Той предполагаше, че това е добре за хора, страдащи от недоимък, но лично него го притесняваше.

Ами любителите на чай? Струваше му се, че те са ужасно прецакани. Ако си изпиеш чая, ще ти долеят гореща вода към същото пакетче, ако нямаш нищо против слабия и безвкусен чай, но трета чаша щеше да е истинско пресилване. В същото време любителят на кафето можеше да унищожи литри кафе и във всяка следваща чаша то щеше да е също толкова силно, колкото и в предишната.

Но пък кой е казал, че животът е справедлив?

— Поръчката е добра — беше му казала Дот. — Мъжът, с когото разговарях, работи директно с клиента и твърди, че аз съм първият човек, на когото се обажда. Разполагаме с име и адрес, съвсем скоро ще получим и снимка и никой няма да те чака на летище „О’Хеър“. Почти сигурно е, че нашият приятел Роджър не знае нищичко, както и Клинджър.