Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Добре — каза Дот. — Предавам се. Как го направи?

— Просто гледах, при това не особено съсредоточено. Следях го, но знаех къде отива, така че не се налагаше да внимавам много.

— Този шибан Роджър! Променил си е подхода. Вместо да убие убиеца, безцеремонно го избутва с лакти.

— Не беше Роджър. Може би Роджърета.

— Жена ли беше?

— Дребна възрастна дама. Караше с около сто километра в момента на удара. Колата беше последен модел олдсмобил, голям седан.

— Не олдсмобилът на баща ти.

— Каза, че нещо не било наред с колата. Настъпила спирачката, но вместо да спре, колата ускорила.

— Определено не е олдсмобилът на баща ти.

— Случва се често с всякакви коли. Шофьорът настъпва спирачката и колата ускорява, вместо да намали. Единственото общо в тези случаи е, че шофьорът винаги е в напреднала възраст.

— И предполагам, че проблемът изобщо не е в спирачката.

— Объркват педалите и си мислят, че са настъпили спирачката, а всъщност са натиснали газта. Изпадат в паника и настъпват още по-силно, за да задействат спирачката. Колата ускорява и виждаш къде отива.

— Право в Клинджър.

— Махнала си е крака от газта, за да спре на светофара, и колата намали, а Клинджър тръгна да пресича. После е настъпила педала, който би трябвало да е спирачка, и останалото е история.

— Както и Клинджър — заключи Дот. — И ти си бил там.

— Видях как се случи. Трябва да призная, че бях потресен.

— Ти, Келър?

— Видях човек да умира.

Тя го изгледа.

— Постоянно виждаш хора да умират и обикновено ти си причината за смъртта.

— Това беше различно. Стана толкова неочаквано. И жестоко.

— Обикновено е жестоко, Келър. Това правиш и ти.

— Но този път не го направих аз. Просто си седях и гледах. После дойдоха ченгетата и…

— И ти си бил още там?

— Реших, че ще е по-рисковано да се махна. Нали се сещаш, все едно съм избягал от местопроизшествието. Въпреки че не съм участвал в произшествието. — Той сви рамене. — Взеха ми показания и ме пуснаха да си ходя. Казах им, че не съм видял нищо. Те имаха друг свидетел, който беше видял всичко. Не че имаше съмнение какво е станало. Само дето старата дама още смята, че вината не е нейна, а на колата.

— Но ние знаем, че не е така. Както и клиентът.

— Клиентът?

— Мисли, че си гений. Според него ти си нагласил всичко. Смята, че си открил гениален начин да накараш Клинджър да излезе пред колата на тази дама.

— Но…

— Клиентът винаги има право. Особено когато плаща, а този го направи, светкавично и на драго сърце. Работата е свършена, клиентът е доволен и ние си получихме парите. Виждаш ли някакъв проблем? Защото аз не виждам.

Той се замисли.

— Келър? Какво направи, след като Клинджър бе размазан?

— Не беше размазан. Колата го удари, той полетя и…

— Имай милост. Знам, че си останал и си дал показания като съвестен гражданин, но какво направи после?

— Прибрах се у дома. Но не веднага. Първо отидох в Милуоки да се видя с двама търговци на марки.

— Купил си марки за колекцията.

— Ами, да. Така или иначе бях там и не виждах причина да бързам да се прибера.

— Правилно. Нямаше такава. Платиха ни и сега можеш да си купиш още марки. Добре ли си? Изглеждаш малко отнесен, а няма начин да си скапан заради часовата разлика след полет от Милуоки до Ню Йорк.

— Добре съм. Просто тази история ми се струва странна. Това е всичко.

Три седмици по-късно Келър ядеше яйца по селски в „Наричай ме Карлос“ в покрайнините на старата част на Албакърки. На менюто беше изобразена същата емблема като на табелата отвън — ухилен мексиканец с огромно сомбреро. Според Келър човек от пръв поглед разбираше, че заведението е собственост на мексиканци, защото никой гринго не би се осмелил да използва толкова груба карикатура.

Ако все пак имаше някакво съмнение, то храната незабавно го премахваше. Тук сервираха най-хубавите яйца по селски, които някога бе опитвал, вероятно с изключение на едно малко кафене в Роузбърг, Орегон.

Точно това каза на Дот предишната вечер.

— О, Келър, имай милост — отвърна тя. — Роузбърг, Орегон? Искаше да се преселиш там. Помниш ли?

Беше грешка да споменава Роузбърг и го осъзна в мига, в който изрече името. Обикновено Дот споменаваше града, правеше го всеки път, когато Келър кажеше нещо хубаво за местата, които е посетил.

— Не точно че исках да се преселя там — възрази той.

— Оглеждал си къщи.

— Мислех за това така, както си мислиш за разни неща, но не…