Лоуренс Блок - Убийства по списък

— О, схванах какво имаш предвид. Как изобщо ще разбера откъде да започна? Не познавам никой с моя занаят. В нашия бранш не се провеждат годишни конгреси.

— Това е добре, защото не бих искала да ви видя всичките накуп, нахлупили смешни шапки.

— И той не познава никого. Затова дебне на летищата. Но как разбира на кое летище да се навърта? Знаеш ли какво бих направил, Дот? Бих отказал поръчка.

— Как така?

— Обаждат се и питат дали мога да оправя еди-кой си в Омаха. Научавам каквото мога за поръчката и после измислям извинение защо не мога да я изпълня.

— Заради погребението на баба ти. Това винаги минава.

— Сблъсък на интереси, предишна уговорка, на кого му пука какво е? Казвам на клиента, че трябва да наеме някой друг, и после отивам в Омаха и виждам кой е заместникът ми.

— И чакаш да свърши работата, преди да го премахнеш. Защо чакаш?

— Така никой няма да разбере. Да предположим, че ме беше премахнал още на първия ден в Луисвил. Да кажем, че вместо да търси Ралф, просто дебне пред вратата ми и когато си подам носа навън, ми пуска два куршума в главата. Клиентът веднага ще разбере.

— А след като свършиш работата?

— Най-добре е да ме проследи до къщи.

— Което и е направил, но е отишъл в погрешната стая.

— Не. Да ме проследи до дома ми. Да ме проследи до Ню Йорк, да разбере кой съм и къде живея и да ме очисти спокойно, докато си живея живота.

— Докато гледаш филм. Докато редиш марки в албума си.

— Все едно. Така е постъпил с човека, който е умрял в леглото си. Проследил го е до къщи и е изчакал удобен момент.

— Но с теб не е можел да чака.

— Явно не, по една или друга причина. Но това е добре, защото иначе със сигурност щеше да ме оправи. Нямаше да очаквам никаква заплаха. А ако се опита да ме докопа в Ню Йорк и убие не когото трябва, може да се върне на следващия ден и да пробва пак.

— Нещастният кучи син!

— Абсолютно вярно.

— А не че той няма достатъчно работа. Така, както го представи ти, излиза, че всеки път отказва поръчката.

— Така бих действал аз.

— Обзалагам се, че и той действа така. Жалък подлец. Е, допуснал е грешка. Сега е загазил.

— Загазил? Ние не знаем нищо за него, Дот. Нито кой е, нито къде живее, нито как изглежда. Как може да е загазил?

— Знаем, че го има — мрачно каза тя. — И това е достатъчно. Келър, прибирай се.

— Ъ?

— Прибери се и разпускай. Поиграй си с марките. В момента този тип не представлява опасност. Сигурно смята, че е пипнал когото трябва, като е заковал Луис Мино. Но дори вече да се е светнал, че е сбъркал, няма представа къде да те търси. Така че си върви и си живей живота.

— И?

— И аз ще вдигна телефона и ще задам няколко въпроса, да видим какво мога да науча за този безпринципен кучи син.

— Не разбирам от къде на къде са решили да нарекат този коктейл студен чай „Лонг Айлънд“. Сигурно в него има пет вида алкохол, но дали изобщо има чай?

— Не питаш правилния човек.

— Няма чай — реши тя. — Дали е шега? Като: „Ето какъв чай пият в Лонг Айлънд“. Или е свързано със Сухия режим? Как мислиш?

— Не мога да кажа.

— И не те интересува, бас ловя. Е, ще кажа, че едно такова ми стига. Предпочитам да съм трезвена, докато пазарувам, а и в никакъв случай не искам да проспя „Цар Лъв“ довечера.

Намираха се в ресторант на „Медисън авеню“. Дот не идваше често в града и когато го правеше, успяваше да заприлича на матрона от предградията, издокарана да прекара деня по магазините, а вечерта — на театър. Което беше логично, помисли си той, защото тя правеше точно това.

Когато сервираха храната, Дот каза:

— Да си дойдем на думата. Не исках да го обсъждаме по телефона. А защо да те карам да тичаш до Уайт Плейнс, след като така или иначе трябваше да дойда в града? Поръчах билета толкова отдавна, че имам чувството, че вече съм гледала пиесата. Както и да е, обадих се тук-там.

— Каза, че ще го направиш.

— Разбрах някои неща за Роджър.

— Така ли се казва?

— Вероятно не, но така го знаят. Няма фамилия, просто Роджър.

— Къде живее?

— Никой не знае.

— Все някой трябва да знае. Не непременно адреса, но поне града.

— Роджър Бърлоджър. Но където и да е бърлогата му, пази я в тайна.

— Ако някой иска да ме намери, минава през теб. На кого трябва да се обади човек, за да намери Роджър?

— На няколко посредници. Или директно на него.

— Ето. Номерът трябва да има код на областта. Какъв е?

— Три, нула, девет.

— Не го знам.

— Пеория, Илинойс. Но като звъннеш, се свързваш с гласова поща в централния офис на „Спринт“, а той е доста далеч от Пеория. Оставяш номер и Роджър ти се обажда.