Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Да, разбира се. — Тя отиде в кухнята, като ме остави да се потя от смущение в дневната. Зепо влезе с панер нарязан френски хляб.

— Още вино, Доналд? — попита той и докато се навеждаше да вземе чашата ми, изсъска: — Спри да дрънкаш, по дяволите!

Той се върна в кухнята и когато Анна влезе, аз се извиних и отидох в банята. Наплисках лицето си с вода и отпих малко от крана. После седнах на ръба на ваната и започнах да дишам дълбоко, докато не се успокоих достатъчно, за да се върна при тях.

Зепо тъкмо внасяше скаридите. Седнах на масата — тримата образувахме триъгълник — и се заех с филийка хляб. Нямах апетит и единственото впечатление, което ми остана от храната, беше, че е гореща. Изпарих си устата при първата хапка и ядох, без да усещам вкуса и без удоволствие. Но Анна изразяваше шумно похвалите си, така че аз се присъединих, като се стараех да не бъда прекалено словоизлиятелен.

За щастие това вече не представляваше проблем. Докато преди не можех да млъкна, сега изведнъж открих, че нямах какво да кажа. Усмихвах се и се смеех, и откликвах на разговора, но малко допринасях за него. Борех се да не поглеждам непрекъснато часовника си и докато минутите отминаваха, копнежът ми се засилваше и ставах все по-мълчалив.

Но нито Анна, нито Зепо го забелязваха. Имаха достатъчно да си кажат и без моя помощ и всеки от тях слушаше внимателно, докато другият говореше. Дори аз не можех да не доловя флуидите помежду им и онази част от мен, която не следеше тревожно напредването на времето, изпита топла бащинска гордост от това, че съм ги събрал.

После телефонът иззвъня. Подскочих, излязох от транса и излях малко вино върху ръката си.

— Извинете ме — рече Зепо и отиде да вдигне. Попих виното, благодарен, че Анна, изглежда, не беше забелязала. Тя гледаше Зепо.

Насилих се да не го зяпам, докато казваше:

— Ало? Да, точно така. Добре… Да, тук е. Секунда. — Обърна се към мен. — За теб е, Доналд. Някой си Роджър Чембърлейн.

Направих, каквото можах, за да изразя учудването си, докато отивах да взема слушалката от него.

— Ало? — рекох. В ухото ми зазвуча сигналът свободно. — Не, разбира се, че нямам нищо против. Как ме откри, за Бога? — Направих пауза. Сигналът продължаваше. — О, вярно. Не, няма нищо. Всичко наред ли е? — Хвърлих поглед към масата. Анна и Зепо прилежно се стараеха да не ме слушат. — О, не! Не си! Ужасно! Какво са взели? — Отново направих пауза. — И всичко е обърнато наопаки? — Въздъхнах шумно. — Това е ужасно. Нямам думи. — Всъщност наистина идеите ми се бяха изчерпали. Сигналът „свободно“ беше много по-пъргав. — Да… да… не… Не, разбира се, че не. Да, сигурен съм. След около час, става ли? Да, доскоро.

Затворих и се върнах на масата.

— Лоши новини ли? — попита Зепо.

Седнах.

— Да, доста. Беше един мой приятел. Тъкмо се върнал от почивка и открил, че са го обрали. Изглежда, са оставили къщата му в пълна бъркотия и са взели почти всичко, което не е здраво заковано. Ужасно е разстроен.

— Обадил ли се е в полицията? — Анна изглеждаше достатъчно убедена.

— Да. Вече са били там, но очевидно без особена полза. Настоява да отида. Има доста хубава колекция от акварели, повечето липсват, но онова, което го разстройва най-много, е, че извършителите, които и да са те, са унищожили оставените картини. Помоли ме да отида да видя дали не могат да се спасят. Нали нямаш нищо против, Зепо?

— Не, разбира се, че не.

— Веднага ли трябва да отидеш? — попита Анна. — Не може ли да почака до утре?

— Е, предполагам, че може, но явно, че му се иска да поговори с някого. Живее сам и трябва да е било голям шок за него. — Надявах се Анна да не продължи да ме разпитва, но бях поласкан, че желаеше да остана.

— Как може човек да направи такова нещо? — възмути се тя. — Достатъчно лошо е да откраднеш, но да унищожаваш останалото… — Поклати глава.

— Отвратително — съгласи се Зепо. — Можеш ли да останеш за десерта, или трябва да тръгваш веднага?

Погледнах часовника си. Стрелките и цифрите приличаха на шифър, който не ми говореше нищо. Сега, след като моментът бе дошъл, времето беше без значение.

— Май ще е по-добре да вървя. Обещах му, че ще съм там след час, а той живее доста далеч. — Изведнъж ме обзе паника, мозъкът ми беше празен, зачаках Анна да попита къде точно живее. Но тя не го направи.

— Надявам се само полицията да ги хване — рече тя. — Оставили ли са отпечатъци?

— Не ми каза. — Изправих се, предотвратявайки по-нататъшните въпроси. — По-добре да тръгвам. Благодаря за вечерята, Зепо. Съжалявам, че трябва да ви напусна.