Саймон Бекетт - Опасни пътища

Чух как Анна се изкиска.

— Можеше да бъде и по-лошо. Поне не е Граучо, Харпо или Чико.

— Да, нарекоха ме на скучния брат, когото никой не помни. Може би хората се опитват да ми кажат нещо.

— Едва ли можеш да бъдеш упрекнат в скучност.

— Благодаря.

Известно време и двамата мълчаха. После Анна попита:

— Е, и какво е истинското ти име?

Зепо отново се поколеба.

— О, не ти трябва да го знаеш.

— Напротив. Хайде, не може да е толкова лошо. — Езикът на Анна леко се преплиташе. Зепо измърмори нещо в отговор, прекалено тихо, за да го чуя. Не се съмнявах, че именно такава беше целта му. Но Анна нямаше подобни задръжки. Тя се разсмя.

— Криспин? — възкликна. — Не! Шегуваш се!

— Така е.

— Съжалявам, не биваше да се смея. Просто не мога да си те представя като Криспин.

— Нито пък аз — отвърна сухо той. — Родителите ми бяха религиозни. Кръстили ме на светец. Покровителя на обущарите, можеш ли да повярваш? Светеца, закрилящ обущарите.

Анна се заля от смях.

— О, съжалявам — въздъхна накрая. — Всъщност някой нарича ли те Криспин?

— Слава Богу, не. Опитвам се да не го разгласявам.

— Не се тревожи. Ще запазя тайната ти. Доналд знае ли?

— Вероятно.

— Ами родителите ти? Все още ли те наричат така?

— Не ме наричат никак. Мъртви са.

Усещах какъв ефект имаха думите му върху Анна.

— Съжалявам. Не знаех. — Смехът внезапно беше изчезнал от гласа й.

— Няма нищо. Не е необходимо да се извиняваш. И без това стана много отдавна. Бях още дете.

Като че ли нарочно я подтикваше да му задава въпроси. Зачудих се какво си мислеше, че прави.

— На колко години беше? — попита Анна.

— На тринадесет. Автомобилна катастрофа. После отидох да живея при една леля. Не мисля, че обичаше децата. Поне мен не ме обичаше. Напуснах веднага, щом станах достатъчно голям.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не, сам съм. Като по-млад ми се искаше да имах. Известно време се чувствах доста самотен. Но ми се струва, че няма защо да ти описвам какво е, нали?

Слушах невярващо. Чудех се дали не го правеше, за да ме ядоса.

— Не — отвърна Анна. Гласът й беше съвсем тих.

— Още ли е толкова лошо?

Лек смях.

— Всъщност е ужасно лошо.

— Знам, че за теб е много различно без Марти. Все пак мога да си представя какво преживяваш. Просто ти трябва време.

— Мм. Знам. Така твърдят всички. Но… о, добре, няма значение.

— Не, не спирай, моля те.

Последва кратка тишина.

— Ами, просто… иска ми се да знаех какво му се е случило , това е! — Гласът й се извиси, готов да затрепери. — Ако полицаите дойдат и ми съобщят, че са го открили мъртъв, ще го понеса много по-добре, отколкото това неведение. Знам, много хора смятат, че е избягал с някого и понякога се улавям да си мисля, че може и да са прави, че може все още да е жив. Но това само прави нещата по-лоши. Знам , че е мъртъв, но не знам как или защо и дали е страдал… нищо ! Това е, което не мога… — Гласът й накрая секна. — Съжалявам. Съжалявам. — Чух да се отмества стол.

— Хей, всичко е наред. Хайде.

— Господи! — Тя подсмръкна силно. — Ама че съм тъпа крава! Съжалявам, най-добре е да тръгвам.

— Не ставай глупава.

— Ама че прощално парти за теб, а?

— Това няма значение. Така или иначе само го използвах като повод да те видя отново.

Тя се засмя смутено.

— Обзалагам се, че ти се иска да не го беше правил.

— Радвам се, че го направих.

— Благодаря. — Гласът й беше по-мек, по-спокоен. — Сега съм добре. Съжалявам, че съм такава ревла.

— Не си ревла.

Последва дълга пауза.

— Сигурно изглеждам ужасно. По-добре да се измия.

— Изглеждаш чудесно.

Отново настъпи мълчание, което сякаш продължи безкрайно. После Анна го наруши:

— Зепо, аз не… — Това беше всичко. Втренчих се в светлите очертания. Анна каза „Зепо…“ още веднъж толкова тихо, че едва я чух, и после нямаше повече нищо. Зачаках, като се чудех какво правеха, надявайки се Зепо да не се е забравил. Тъкмо обмислях дали да не се промъкна по-наблизо, когато вратата на дневната се отвори.

Отдръпнах се от процепа, като не смеех дори да затворя собствената си врата. Стаих дъх, чувайки ги да минават по коридора и да влизат в стаята, съседна на моята. С разтуптяно сърце се изправих тихо и се върнах до междинната стена, намирайки пътя си опипом в мрака. С протегнати ръце напипах масата и неуверено потърсих с пръсти дупката в тухлената стена. След малко открих по-малката дупка в пластмасата. Спрях и доближих очи до нея.