Саймон Бекетт - Опасни пътища

Той стана.

— Няма нищо. Ще те изпратя до вратата.

Анна също понечи да стане.

— Не, не си прави труда — побързах да я спра. — Стой си. Достатъчно ви разтревожих. — Наведох се и я целунах по бузата. Кожата й беше гореща и стегната. — Приятна вечер.

Тя ми каза довиждане и аз последвах Зепо в коридора.

— Страшни сме, нали? — измърмори той. После, като отвори вратата, повиши гласа си и рече: — Чао, Доналд. Надявам се приятелят ти да си получи нещата обратно.

— Аз също. Съжалявам, че трябваше да си тръгна така.

— Не се тревожи за това. Ще се чуем по-късно. Чао.

— Довиждане.

Зепо сложи пръст на устните си и силно затвори вратата. Последвах го обратно по коридора, като внимавах да не вдигам шум. Преди дневната имаше отворена друга врата. Влязох вътре и Зепо бързо я затвори зад мен.

Долепих ухо до нея.

— Срамота — чух Зепо да казва и после гласът му заглъхна, когато затвори вратата на дневната. Слушах още миг, но не чувах нищо освен неясно мърморене.

Отпуснах се за първи път тази вечер. Огледах стаята. Тънеше в полумрак, платнена завеса закриваше единствения прозорец. До стената бе сложен стол. До него имаше ниска масичка, на която бяха поставени чаша, кана с вода и бутилка бренди. Имаше също малко фенерче и някакъв предмет, който отначало не разпознах. Приближих се и видях, че беше картонена бутилка с широко гърло, от онези, които болничните пациенти използват, за да се облекчат. Бях впечатлен от предвидливостта на Зепо. Не бях се сетил за това. Но после забелязах бележката под нея. „Можеш да използваш това, както намериш за добре. Кърпите са на тоалетката.“ Когато осъзнах какво имаше предвид, оставих бутилката ядосано.

Седнах на стола и заразглеждах стената пред мен. В нея имаше дупка, дълбока около десетина сантиметра и достатъчно широка, за да е удобно на главата ми, когато се наклонях напред. В нея се виждаше тънко пластмасово покритие и дървени летви, в които беше направена друга, по-малка дупка. Приличаше на миниатюрна пощенска кутия. Надникнах през нея, но не можах да видя почти нищо в падащия мрак. Доволен, че всичко беше, както трябва, се облегнах назад в стола и си налях малко бренди.

Дотук, като се изключеше началната ми нервност, всичко беше вървяло по плана. Телефонното обаждане беше станало, както бе обещал Зепо. Беше поръчал да му позвънят от централата по някое време вечерта, но беше отказал да ми каже кога точно.

— Само ще броиш минутите, ако знаеш. Ще изглежда по-естествено, ако не го очакваш. — Идеята да използвам измислен, а не истински приятел, също беше негова. — Ако ще лъжеш, направи така, че да не могат да те хванат — беше ме посъветвал. Бях отдал дължимото на опита му.

Погледнах часовника си, като се взрях в циферблата. Бяха минали само няколко минути, но стаята беше вече забележимо по-тъмна. Прозорецът гледаше към задна градина, в която нямаше улични лампи. Не ме свърташе на едно място, така че отидох до вратата и отново се ослушах. Гласовете на Анна и на Зепо бяха едва доловими и не можех да разбера нищо от онова, което си говореха. Подвоумих се и после открехнах леко вратата.

Веднага ме изпълни усещането за deja vu 13 13 Нещо познато (фр.). — Бел.пр.‍ . Смутих се и се опитах да се отърся от него, но чувството остана. За миг бях на косъм да го разпозная. После усещането изчезна. Пренебрегнах го и се съсредоточих върху гласовете в другата стая.

— … мой… Но той се върнал, докато били още в къщата… — чух Зепо да казва.

— О, не!

— Да, Алекс живее в някакъв свой свят и отишъл право в кухнята да си направи кафе. И така, седял си като някакъв идиот в кухнята, пиел си нескафето, а в това време ограбвали останалата част от къщата му!

Чух как Анна се изсмя.

— Шегуваш се!

— Не, честно. Срещнах го на следващия ден. Очевидно е седял там половин час и едва когато отишъл в тоалетната и забелязал, че външната врата е отворена, започнал да се чуди какво става. И въпреки това чак когато видял, че телевизора му го няма, разбрал, че са го обрали.

— Не е ли чул нещо?

— О, да. Каза, че чул тропане и тряскане, но не обърнал внимание. Просто решил, че къщата скърца! Казах му, че или трябва да си сложи аларма, или да се премести в по-тиха къща.

И двамата се засмяха. Анна рече нещо, което не успях да чуя, и до мен достигна изскърцването на стол. Напрегнах се, готов да затворя вратата, но после отново се чу гласът на Зепо — по-тих отпреди. Беше в кухнята. Отворих вратата още малко, като се опитвах да разбера какво казваше.