Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Не. За това не може да става и дума. — Не бях хвърлил целия този труд само за да видя Анна в наркотично вцепенение.

Зепо сви рамене.

— Окей. Беше само идея. Но докато говорим по този въпрос… — На ниската масичка за кафе имаше малка лакирана дървена кутийка. Той я отвори, извади огледало и известно количество бял прах. Наблюдавах го как раздели праха на две тънки линии върху огледалото и след като ми се усмихна, ги смръкна рязко — по една във всяка ноздра.

— Ооу. — Примигна няколко пъти, все още вдишвайки. — Това удря в целта. Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Както желаеш. — Той върна огледалцето в кутията и я затвори. — Та какво казваше? Наркотиците отпадат.

— Предполагам, че това малко представление беше предназначено да ме разтревожи?

— Че защо ми е да го правя? Просто обичам да смъркам по малко, това е. Помага ми да мисля. Ако някога ти се прииска, между другото, обади ми се. Цените ми са приемливи.

Въпреки всичко бях шокиран.

— Искаш да кажеш, че продаваш това нещо? Че си търговец?

Той се усмихна развеселен.

— И двамата сме дилъри, Доналд. Търсене и предлагане. Но не се безпокой. Аз съм дилетант. Все още не съм стигнал дотам да го продавам на ученици. Само на един-двама приятели.

Запитах се какво ли още не знаех за него. Опитах се да скрия колко потресен бях, но трябва да го бе разбрал по изражението ми. Засмя се.

— Хайде, Доналд. Познаваш ме. Готов съм на всичко. Така човек успява да се прехрани, нали? Осигурява си и тези малки удоволствия. — Вдигна лакираната кутийка и я завъртя. — А този малък лукс не е евтин, повярвай ми.

Направих усилие да се успокоя.

— Онова, което правиш през останалата част от времето си, не ме засяга. Говорехме за Анна.

— Да, точно така, нали? Искаш да гледаш как я чукам, но по морални съображения не одобряваш използването на наркотици. Прав съм, нали? — Очите му бяха светнали — нещо, което бях забелязвал и преди. Сега знаех защо. Не възразих нищо. — Така че след като опиатите отпадат, как предлагаш да го направим?

Изхвърлих от ума си всичко останало и се отдадох на непосредствения проблем. Бях имал седмици да мисля върху него.

— Мога ли да разгледам останалата част от апартамента ти? — попитах.

След като ме беше развел из жилището и аз му бях обяснил идеята си, отново седнахме, за да обсъдим по-тънките подробности. За момента разногласията ни бяха забравени. Накрая Зепо кимна.

— Ясно. Ще се погрижа за това. Но ще ми трябват ден-два да го уредя.

— Няма значение. Имаме достатъчно време до уикенда. При положение че Анна наистина се окаже толкова податлива, колкото смяташ. — Мисълта предизвика у мен студена тръпка.

— Не се безпокой. Така е. — Беше напълно уверен.

— Сещаш ли се за нещо, което да сме пропуснали?

Зепо сви устни.

— Не — отвърна той след секунда. — Е, какво ще правим сега?

Почувствах в мен да се надига първата лека вълна на еуфория. Последните съмнения и страхове бяха изчезнали.

— Можеш да ни поканиш и двамата на вечеря — подсказах.

Сенките се издължаваха и вече не беше толкова горещо, когато свих в улицата, където живееше Зепо. Спрях на първото свободно място за паркиране, като се мушнах между един ситроен и някакъв мотоциклет.

— Мисля, че апартаментът му е малко по-нататък — каза Анна.

— Така ли? На кой номер сме?

— На двадесет и две. Той живее на петдесет и осем, нали?

— Да, права си. Не помислих. — Но вече бях изключил двигателя. — Е, нищо. Поне намерихме място за паркиране.

Излязохме от колата и извървяхме останалото разстояние до апартамента на Зепо пеша. Не беше далеч, но достатъчно, за да не се вижда колата ми добре, както забелязах, докато се качвахме по стълбите. Натиснах звънеца. След миг Зепо отвори вратата усмихнат.

— Заповядайте. — Миришеше силно на одеколон. Пропуснах Анна да влезе първа. Беше облечена с бяла блуза без ръкави, която стигаше едва до колана на широката й бяла пола. Когато се движеше, от време на време се виждаше тънка ивица загоряла плът. Тенът й беше малко избледнял, откакто се бе върнала от почивката, но последната седмица се оказа безоблачна и гореща и очевидно бе прекарала този следобед на слънце. Кожата й беше златиста и блестяща, а в косата й проблясваха медни оттенъци.

Последвах я вътре. Посрещна ни топъл аромат на готвено. Анна подуши.

— Нещо мирише хубаво.

— Това е от препарата за мебели. Ще ядем сандвичи.

Засмях се любезно и си пожелах Зепо да побърза й да ни предложи питие. Имах нужда от нещо, което да ми помогне да се отпусна. И Анна, и Зепо изглеждаха съвсем спокойни, но това едва ли беше учудващо. Прелъстяването не беше нещо ново за Зепо, а Анна все още не знаеше, че тази вечер щеше да бъде различна от всички останали. Аз обаче бях кълбо от нерви.