Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Добре ли си? — попита Анна. Беше внимателна през целия ден, загрижена след „болките ми в гърдите“ предишната вечер. Но аз бях прекалено угрижен, за да се чувствам трогнат. Усмихнах й се окуражително.

— Чудесно. Просто се бях завеял. — Това беше почти самата истина. Срещата със Зепо същата вечер ме тормозеше, но имаше и друга причина за разсеяността ми.

Сънят отново се беше появил.

Пак се намирах в същата стая и гледах как майка ми си разресва косата. Но този път в онова, което тя вършеше нямаше нищо успокояващо. Чувството за задоволство и сигурност беше изчезнало. Вместо това, докато лежах на дивана и гледах как косата й блещука на светлината на огъня, ме изпълни предчувствието за нещо лошо. Всяко изпращяване на огъня, всяко движение на гребена ми се струваха наситени с надвиснала катастрофа. Знаех, че щеше да се случи нещо ужасно, но нямах представа какво. Можех единствено да лежа с все по-нарастващо напрежение и да чакам неизвестната беда да ме връхлети.

Този път не се събудих, когато звънецът издрънча в съня ми. Видях майка ми да оставя гребена си и да идва към мен. Бялата коприна на пеньоара й блестеше на слабата светлина, докато се вглеждаше в мен, преди да излезе от стаята. Последва тишина. Чух вратата да се отваря и с ужас се вслушах в приглушените гласове. На майка ми и някакъв друг. Мъжки. На непознат.

Тогава майка ми се засмя и страхът ми прерасна в паника. С ужасна увереност разбрах, че мигът беше настъпил, и с пълен ужас я чух да казва:

— Всичко е наред. Той спи.

Събудих се. Бях потен. Огледах стаята с думкащо сърце, докато не осъзнах къде съм. Постепенно се успокоих. Но не можах отново да заспя. Лежах, втренчен в тавана, и гледах как изсветлява с настъпването на утрото. Не разбирах защо сънят беше толкова разстройващ. Не приличаше на кошмар. Беше най-обикновен сън в края на краищата. Нищо в него не оправдаваше такава силна реакция.

Но тези мисли не ми помогнаха. Дори дневната светлина не успя да разсее мрачното предчувствие, което сънят беше оставил. Едва не направих нова катастрофа по пътя към галерията, а след като пристигнах, не успявах да се съсредоточа върху нищо за повече от няколко минути.

В момента вървях към телефона под погледа на Анна и едва когато осъзнах какво правех, спрях.

— Ще се обадя от кабинета.

Качих се горе и затворих вратата. Вдигнах слушалката.

— Благодаря ти, Анна. — Чу се изщракване, когато остави другата слушалка. — Доналд Ремзи на телефона.

— Здрасти, Доналд. Чарли Драйдън се обажда. — Гласът беше плътен и доста самодоволен. — Реших да ти кажа, че се натъкнах на една-две творби, които може да те заинтересуват.

Преди време това щеше да е достатъчно, за да накара стомахът ми да се свие от вълнение. Драйдън се беше специализирал в продажбата на еротични творби. Бях купувал от него няколко пъти в миналото, макар и да не го харесвах особено. Нямаше усет към произведенията, които минаваха през ръцете му. За него те бяха само предмети за покупко-продажба, които оценяваше право пропорционално на пазарната им стойност. Но от Драйдън имаше и полза. Чрез посредничеството му се бях сдобил с няколко прекрасни произведения. Така че в известен смисъл на него трябваше да благодаря — или да го обвинявам — за положението си в момента. Именно в задното помещение на неговия магазин се бях натъкнал на свидетелствата за по-малко познатите занимания на Зепо като модел.

Сега обаче обичайното ми вълнение се сведе само до леко любопитство.

— О, така ли?

— Две гравюри на Роулъндсън 11 11 Томас Роулъндсън (1756-1827) — английски художник и карикатурист. — Бел.пр.‍ . И една творба на Фюзъли 12 12 Хенри Фюзъли (1741-1825) — шведски художник, живял главно в Англия. — Бел.пр.‍ . — Начинът, по който спомена последното, издаваше мълчалив триумф.

— На Фюзъли? Сигурна ли е автентичността?

— Разбира се. — Звучеше леко възмутено. Въпреки меркантилните си мотиви все пак имаше професионална гордост. — Няма съмнение. Бих я определил като една от късните му рисунки на куртизанки. От същата колекция като гравюрите на Роулъндсън е. Всичките са с несъмнен произход. Но картината на Фюзъли е направо изключителна. Абсолютна прелест.

Усъмних се в последното, тъй като естетическите критерии на Драйдън бяха напълно монетарни по своята природа. Но той рядко грешеше за автентичността на творбите и Фюзъли, изключителен или не, безспорно беше находка. Всеки сериозен колекционер отчаяно би искал да го притежава. До не много отдавна така щеше да е и с мен. Сега усетих, че съм напълно безразличен.