Саймон Бекетт - Опасни пътища

Бях извън кожата си от гняв и паника, когато влязох вкъщи и си налях питие. Заставих се да изчакам достатъчно време, докато таксито остави Анна у тях и закара Зепо до дома му, след което позвъних. Слушалката трепереше в ръката ми. Телефонът иззвъня глухо в ухото ми, но никой не вдигна. Тогава едва не се обадих на Анна. Но не можех открито да я попитам дали Зепо е при нея, а не можех да измисля и повод за обаждането.

Насилих се да изчакам още пет минути и отново телефонирах на Зепо. Изчаках още пет. И още. Бях загубил представа колко пъти бях опитвал и тогава се чу „щрак“ , докато в другия край вдигаха слушалката.

— Зепо? — Сърцето ми подскочи и запрепуска. Но гласът отсреща не беше онзи, който очаквах.

— Ало? — Беше глас на старица, креслив и кисел. Разочарованието ме накара да почувствам умора.

— Извинете. Сгрешил съм номера.

— Кой?

— Набрал съм погрешен номер. Съжалявам, че ви обезпокоих. — Готвех се да оставя слушалката, но тя отново заговори.

— Кой сте вие? — Гласът й беше писклив и немощен. Заговорих по-високо.

— Казах, че съм набрал погрешно номера, съжалявам.

— Кого търсехте?

— Един човек на име Зепо. Трябва да съм набрал погрешно.

— Степту?

Затворих очи.

— Не. Няма значение. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.

— Тук няма никой, който да се казва Степту.

— Да, знам. Грешката е моя.

— Какво?

— Казах, че знам!

— Тогава защо ми се обаждате?

— Беше грешка. Съжалявам. Довиждане.

Заговори по-високо и по-раздразнено.

— Знаете ли кое време е?

Затворих. Вбесен, отново се обадих на Зепо, като внимавах да набера правилно номера. Когато някой вдигна почти незабавно, очаквах да чуя пак гласа на старицата. Но този път беше той.

Първото чувство, което изпитах, беше на облекчение. Но то бе бързо пометено от вълната гняв.

— Как смееш да постъпваш така с мен! — извиках аз. — Как смееш !

— Здравей, Доналд! Нали не си ядосан от нещо?

Почти виждах подигравателната му усмивчица.

— Този път прекали! Как смееш!

— Вече го каза два пъти.

— Къде е Анна?

— В спалнята е. Секунда, ще я повикам.

Преди да успея да отвърна нещо, го чух да вика:

— Анна, облечи се, Доналд е. Иска да говори с теб.

Бях като парализиран. Опитах се да се насиля да затворя, но не можах. Обзе ме ужасна паника, докато чаках да чуя гласа на Анна.

— Само се шегувах — обади се гласът на Зепо, вместо нейния. — Обзалагам се, че това те накара да се насереш, нали?

Изведнъж краката ми отказаха да ме държат. Седнах разтреперан.

— Доналд? Там ли си?

— Да. — Гласът ми беше слаб. Опитах се да намеря опора в гнева си. — Не мисля, че чувството ти за хумор е много забавно.

— По-добре е, отколкото изобщо да нямаш. — Изсмя се. — О, хайде, Доналд, изпроси си го. Ще ти се отрази добре.

Не знаех кое от настроенията му мразех най-много — мрачното, агресивното или подигравателното.

— Къде е Анна? — попитах все още със стаено някъде в дъното на съзнанието ми безпокойство.

— У дома здрава и читава. Спряхме да пийнем в една кръчма и после я изпратих до вратата й. Всичко беше съвсем прилично, не се притеснявай. Дори не я целунах за лека нощ.

Преживеният шок започваше да си казва думата. Липсваха ми сили да споря.

— Вярвам, че си се забавлявал с малката си шегичка?

— Да, прав си. Но го приеми като предупреждение. Следващия път няма да се шегувам. Писна ми да ме разиграваш. Не обичам да се държат с мен като със слуга и ако се случи отново, няма да оставя Анна пред вратата й. Така че или ми кажи какво кроиш, или можеш да си навреш отзад парите и картините си, а аз ще я изчукам така или иначе. Кое ще бъде?

Потрих очи. Чувствах се ужасно изморен. Внезапно усетих, че нямам търпение да се отърва от него.

— Ще се срещнем утре, след като затворя галерията. В твоя апартамент.

— Защо не сега?

— Утре — повторих. — Тогава ще ти кажа.

— Търси те някой си мистър Драйдън.

Анна стоеше очаквателно, но макар че бях чул думите, значението им не беше достигнало до мен. Разтърсих се.

— Извинявай, Анна. Какво каза?

— Търси те някой си мистър Драйдън. Да му съобщя ли, че си зает?

— Не, не, всичко е наред, ще говоря с него. — Бях в задното помещение на галерията под предлог да завърша почистването на една зацапана с тютюн маслена картина. Но материалите лежаха в краката ми почти неизползвани, а платното си беше мръсно като преди с изключение на едно ъгълче, където цветовете бяха станали по-ярки. Бях стигнал едва дотам, преди мислите ми да ме отнесат.