Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Оценявам, информацията, но мисля, че този път ще мина без тях — рекох.

— О! — Изумлението на Драйдън беше очевидно. — И двете работи са прекрасни екземпляри. Особено картината на Фюзъли. Сигурен съм, че ще е точно по вкуса ти.

— Напълно е възможно, но се боя, че все пак трябва да кажа „не“.

— Е, разбира се, ти си решаваш. Но мисля, че ще съжаляваш. Може би ще искаш да ги видиш, преди да вземеш окончателно решение?…

— Не мисля, че е необходимо. Наистина не съм заинтересован да купувам в момента.

Гласът му едва доловимо се промени.

— В такъв случай може би ще решиш да продаваш? Знам, че самият ти имаш значителна колекция. Ако мислиш да се освободиш от някои други неща, сигурен съм, че ще се споразумеем.

С изненада осъзнах — той смяташе, че причините за отказа ми са финансови. Неприязънта ми към него нарасна.

— Не възнамерявам нито да купувам, нито да продавам. Просто в момента не искам да разширявам колекцията си.

Долови студенината в гласа ми. Сега, след като вече не бях евентуален клиент, той ми отвърна със същото.

— Изборът си е твой, мистър Ремзи. Сигурен съм, че няма защо да ти казвам каква възможност изпускаш. Но не се съмнявам, че си имаш причини. Ако промениш решението си — за каквото и да било, — знаеш къде да ме откриеш.

— Благодаря. Не мисля, че ще го направя. — Побързах да затворя преди него, бесен, че беше имал нахалството да се опитва да се държи надменно. Този човек беше най-обикновен търговец. Не се съмнявах, че Драйдън вече звънеше или възнамеряваше да позвъни на други вероятни купувачи, опитвайки се да ги противопостави един на друг в прикрит аукцион. Бях доволен, че го лиших поне от един вероятен участник в наддаването. Но като почнах да се успокоявам, се замислих над казаното от него и се запитах дали не беше прав поне в едно нещо. Въпреки че нямах финансови затруднения, може би трябваше да помисля върху продажбата на някои от творбите. Те повече не криеха очарование за мен, а няма смисъл да държиш нещо, след като страстта ти към него е преминала.

Тогава си спомних за срещата си със Зепо същата вечер и изведнъж колекцията ми, Драйдън и неговите стоки ми се сториха маловажни. Дори разстроилото ме въздействие на съня най-сетне се разсея в далечината при сблъсъка с тази много по-реална опасност. Това беше повратният момент. Всичко зависеше от реакцията на Зепо на онова, което щях да му кажа.

Като се отърсих от последните остатъци от предишните си мисли, съсредоточих своите усилия върху подготовката за предстоящата среща, представяйки си почти всички възможни реакции на Зепо на онова, което имах да му съобщя, и подготвяйки аргументите си предварително. Съществуваше една възможност обаче, върху която избягвах да се замислям задълбочено. Отказа.

Въпреки това страхът от този отказ беше доста осезаем следобеда, докато казвах довиждане на Анна, затварях галерията и пътувах към апартамента на Зепо.

Отвори вратата със саркастична усмивка на лицето.

— Колко мило, че се отбиваш. — Нямах какво да отговоря. Последвах го мълчаливо вътре. — Питие?

— Бренди, ако имаш.

— О, струва ми се, че ще успея да намеря. — Отиде до една черна масичка, на която имаше богата колекция от бутилки. Доколкото виждах, всички бяха скъпи и от известни марки. Но не задължително най-добрите. Представите му за качество, изглежда, до голяма степен зависеха от етикета и цената и аз си помислих, че работата му като модел очевидно му носеше доста по-големи доходи, отколкото бях предполагал. Стаята също беше скъпо, макар и доста безвкусно обзаведена. Но точно в този момент това не ме интересуваше. Той ми подаде питието и се изтегна на огромното черно кожено канапе срещу мен. Усмихна ми се снизходително.

— Е, време е за изповед.

Забих поглед в чашата си.

— Едва ли може да се нарече изповед. По-скоро трябва да си изясним нещата.

— Доналд, можеш да го наречеш, както искаш, по дяволите, стига да ми кажеш какво кроиш.

— Не „кроя“ нищо.

— Е, определено измисляш все нови и нови правила с течение на времето. Така че, хайде, изплюй камъчето. Какво се мъти в тази твоя лукава малка главичка?

— Изкарваш нещата много по-макиавелистични, отколкото са. Не кроя нищо, мога да те уверя.

— Тогава какво? Да не си се отказал?

— Не, съвсем не. Далеч съм от това.

— Но какъв е проблемът? Или все още искаш да легна с Анна, или не искаш. Кое от двете?

Не можех да го погледна.

— Искам.

— Тогава защо е това губене на време? — В гласа му прозвуча нетърпелива нотка. Усещах втренчения му поглед. Вече нямаше как да се измъкна.