Саймон Бекетт - Опасни пътища

Издадох обичайните междуметия на скромност. Ръката й беше суха и хладна, почти безжизнена.

— Как се чувстваш, Анна? — попитах.

— Добре. — Отново вяла усмивка.

— Искате ли чаша чай, мистър Ремзи? — предложи майка й. Не изчака отговора ми. — Деби, мога ли да те помоля да сложиш чайника? Мисля, че не е зле всички да пийнем по чашка, преди да потеглим.

— Аз ще го направя — обади се Анна и понечи да стане. Майка й опря длан в ръката й.

— Не, не е нужно, скъпа. Сигурна съм, че Деби няма да има нищо против. Нали, мила?

Деби обаче очевидно имаше против. Остави нежеланието да се изпише на лицето й и се обърна към мен.

— Искате ли чай, Доналд?

— Ако обичате. Стига да не ви затруднява.

— Всъщност аз мисля да пия кафе — рече майката на Анна. — Да ме ободри за шофирането до дома. Половин лъжичка захар, моля те.

Деби напусна стаята с каменна физиономия. Мисис Палмър ми се усмихна като церемониалмайстор.

— Надявам се, не сме ви отвлекли от работата ви. От онова, което чувам, и така отделяте много от времето си.

— Не, съвсем не.

— Сигурна съм, че просто сте любезен. — Насочи царственото си внимание към дъщеря си. — Анна, скъпа, защо не приключиш със събирането на багажа, докато Деби приготвя чая? Така ще можем всички да седнем заедно.

— Почти е готов.

— Знам, скъпа. Но е добре да привършиш, нали? Така ще можем да тръгнем веднага, щом решим.

Без по-нататъшни възражения Анна стана и излезе от стаята. Майка й изчака вратата да се затвори и после се обърна отново към мен.

— Искам да ви благодаря за онова, което сте направили за Анна. Доколкото разбрах от нея и Деби, много сте помогнали.

— Всъщност нямаше в какво толкова да помогна.

— Не е така. Подкрепили сте я, а това е вече много. И детективът. Защо Анна не се обърна към нас с баща й, не знам. Тя е такова независимо момиче. Но ако ми кажете колко е струвало, ще ви напиша чек. Няма причина вие да плащате за това.

— Не е необходимо.

— Разбира се, че е! И така сте направили достатъчно за Анна. Сега трябва да ми кажете колко ви дължа.

Не беше трудно да се разбере защо Анна не бе пожелала да се обърне към родителите си по-рано. Това би означавало постоянна битка за глътка въздух.

— Не, не е необходимо наистина.

— Настоявам.

— Както й аз. Това беше най-малкото, което можех да направя. — Усмихнах се, но тонът ми беше твърд. Не възнамерявах да разреша на тази жена да ме принуди.

— О! — Изглеждаше смаяна от отказа ми. — Е, предполагам, че не мога да направя нищо, щом сте непреклонен. Благодаря ви. Много благородно от ваша страна. — Въздъхна. Подуших промяна на курса. — Голяма каша, нали?

— Боя се, че да.

Тя снижи съзаклятнически глас.

— Какво мислите за всичко това, мистър Ремзи?

— Наистина не знам. Не съм сигурен какво да мисля, честно да ви призная.

— Да, доста обезпокоително, нали? Трябва да ви доверя, че когато отначало Анна се обади и ни съобщи, че Марти е изчезнал, си помислих — много шум за нищо. Е, не, това звучи коравосърдечно. Нямам предвид, че е било нищо за Анна, но си помислих, че просто я е напуснал. И ако трябва да бъда напълно откровена, макар че не бих й го казала, не съжалявах особено. Преди всичко, не ми се искаше да заминава за Америка. Беше толкова прибързано . Срещаш някого и веднага заживявате заедно. А после планираш да заминеш в чужбина с него. Може да съм старомодна, но това ми се струваше малко преждевременно. Разбирате ли какво имам предвид?

Кимнах с глава неопределено. Тя го прие за съгласие.

— От самото начало предвидих, че това няма да продължи дълго. За Анна, разбира се. Знаех си. Струваше ми се… ами, да речем, малко нереалистично. Така че, когато чух, че е заминал, си помислих: „О, хайде, може би е за добро. За предпочитане е сега, отколкото по-късно.“

Бях повече от съгласен. Но лоялността към Анна ми попречи да го призная.

— Мина толкова време обаче без никаква вест от него — продължи тя, — и човек наистина започва да се чуди какво всъщност му се е случило, нали? Би трябвало да е много жесток, за да не се обади изобщо на Анна, а никога не ми е правил впечатление на такъв. Макар че трябва да призная, почти не го познавах. Живееха много уединено. — Направи пауза. Изчаках следващия въпрос. — Какви са впечатленията ви от него, мистър Ремзи, ако не възразявате да ви попитам? Вероятно сте го познавали по-добре от мен.

Отговорих предпазливо.

— Познавах го само чрез Анна, така че не мога да претендирам да съм го познавал много добре. Но и на мен не ми правеше впечатление на такъв.