Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Затворено е — рекох. — Бихте ли дошли по-късно? — Те си тръгнаха не особено доволни. Не ме интересуваше. Бях горд, че държа Анна в прегръдките си.

Но когато тя продължи да ридае така, като че ли нямаше скоро да спре, започнах да се безпокоя. Минутите минаваха без никаква промяна и трябва да си призная, че не беше по силите ми да се справя със ситуацията. Нямах представа как да я утеша. Колкото и да ми се искаше да остане в прегръдките ми, осъзнах, че имам нужда от помощ.

Единственият човек, за когото се сещах, беше Деби, момичето, което бях срещнал в апартамента на Анна. Не постигнах нищо, когато попитах Анна за телефонния номер на приятелката й, и накрая я заведох до един стол, настаних я и затърсих в чантата й. Номера на момичето открих в малък адресник, в който за щастие Анна беше записала хората по малките им имена. Обадих се на Деби в службата и тихо й обясних положението. Предишната ми ревност се беше изпарила напълно. Изпитах единствено облекчение, когато ме увери, че веднага ще дойде.

Анна се хвърли в прегръдките й моментално щом тя пристигна. Отстъпих смутено встрани, когато Деби заплака не по-малко безутешно. Закарах ги до апартамента на Анна и след като се убедих, че са вътре, си тръгнах в секундата, когато приличието го позволяваше. Не бях необходим. А и от такива изблици се чувствах неудобно.

Потеглих напрегнат и изтощен. Подкарах по навик обратно към галерията, но на половината път изведнъж разбрах, че нямах желание да прекарвам остатъка от деня там. Все още щяха да витаят спомените от сутрешните събития. Почувствах, че имам нужда от разтоварване, от време да се поразсея и да си поема дъх след емоционалното кръвопускане.

Някога представата ми за почивка беше да потъна за час или два из някоя от големите галерии. Сега обаче мисълта да разглеждам картини никак не ме привличаше. Затърсих алтернатива, но самият аз бях твърде разстроен, за да измисля нещо. Тогава отстрани на пътя видях един плакат и на секундата взех решението си. Със спонтанност, каквато не бях проявявал от години, се насочих към лондонския зоопарк.

Не бях ходил в зоопарк от дете и мисълта за живи експонати вместо безжизнени ми се струваше невероятно привлекателна. Съвсем леко смутен си платих входната такса и влязох вътре.

Беше средата на седмицата и независимо от това, че денят бе слънчев, в зоопарка цареше приятна тишина. Тръгнах покрай клетките и оградените места, спомняйки си острите, застояли миризми от детството. Привидната заспалост на смъртно опасните влечуги задържа вниманието ми приковано почти половин час, но големите котки ме разочароваха. Извадени от характерната за тях среда, мързеливите отегчени зверове бяха загубили подвижността и достойнството си. Представляваха тъжна гледка.

Продължих нататък. Група ученици се бяха скупчили пред клетката на зебрите и шумно се боричкаха за възможността да погледнат вътре. Отидох да видя какво ги беше развълнувало. Един от мъжкарите душеше задницата на женската зебра. Между задните му крака сгърчеше удивително дълга и изумително пурпурна ерекция. Без особени задръжки от присъствието ми, децата весело се побутваха и пищяха, докато мъжкарят се опитваше да възседне женската. Побързах да се отдалеча, доволен, че грубите коментари и смехът на младата публика останаха зад гърба ми.

Подминах секцията на приматите и спрях в кафенето за чаша чай, а също, поддавайки се на детински хедонизъм, и за сладолед. Настаних се на една маса отвън и се наслаждавах на топлото слънце. Не забелязах седналия на съседната маса мъж, докато не ме заговори.

— Хубав ден, нали?

Погледнах го, не много сигурен, че говори на мен. Беше на средна възраст, с оредяваща пясъчноруса коса.

— Да, много. — Не бях в настроение за разговори и се надявах да не настоява. Но не стана така.

— Обичам да идвам тук. Вълнуваща атмосфера, нали? — Усмихнах се и кимнах. — Не съм ви виждал тук преди. Често ли идвате?

— Не. Днес ми е за първи път от години.

Усмихна се така, сякаш отговорът ми потвърждаваше нещо.

— Аха. — Завъртя чашата си. — Аз непрекъснато идвам. Макар че, трябва да призная, никак не ми харесва мисълта, което и да било живо същество да бъде затворено в клетка. Предпочитам далеч повече живота на свобода. Но невинаги е възможно, нали?

Чакаше отговор.

— Да, предполагам, че е така.

Той изглеждаше доволен и леко се раздвижи в стола си, за да застане с лице към мен.

— Тогава значи разбирате какво имам предвид?