Саймон Бекетт - Опасни пътища

Въпросът ми се стори странен.

— Да, струва ми се.

— О, добре. Добре. — Изведнъж сякаш се смути. Погледна часовника си. После със заучена небрежност попита: — Искате ли да пийнем нещо в апартамента ми?

Трябваха ми секунда-две, за да осъзная, че ми се правеше предложение. Усетих как лицето ми започна да се изчервява.

— Не. Благодаря.

— Не е много далеч.

— Не. Наистина. Трябва да вървя. — Все още не бях допил чая и не бях доял сладоледа си. Изоставих ги, бутнах стола назад и бързо се изправих. Бедрата ми удариха в ръба на масата и я разклатиха. Съдовете се раздрънчаха и част от чая се изля в чинийката. Не успявах да се измъкна и трябваше да бутна стола по-назад. Той изстърга отвратително силно по пода и изтрака, когато стъпалото ми се закачи в един от краката, така че едва не се препънах. Докато се отдалечавах забързано, хвърлих бегъл поглед на мъжа с пясъчнорусата коса. Лицето му беше извърнато встрани, но вратът му бе станал яркочервен. Сигурно и моят беше такъв.

Излязох от зоопарка, без да се интересувам повече от животните. Ядох навън и пристигнах вкъщи малко след осем. За първи път мисълта да прекарам вечерта у дома не ме ужасяваше.

Приготвих си питие и се обадих в апартамента на Анна. Вдигна Деби.

— Легна си — осведоми ме тя, когато я попитах как е Анна. — Трябваше да извикам лекар малко след като си тръгнахте. Не можех да се справя с нея. Искам да кажа, виждала съм я разстроена и преди, но никога така. Изплаших се.

Изпитах тайно задоволство, че и на нея й се беше наложило да потърси помощ.

— По-добре ли е сега?

— Ами докторът й даде лекарства и това малко я поуспокои. Сега спи, слава Богу. Може би в момента е най-доброто за нея. Тази нощ ще остана тук. Не мисля, че е добре да я оставям сама. Искам да кажа — не смятам, че ще направи нещо, но трябва да има някой, в случай че отново изпадне в истерия.

— Ами утре? — Обзе ме паника при мисълта, че ще се наложи сам да се оправям с Анна, когато е в такова състояние.

— Взех си отпуска за сутринта, но следобед на всяка цена трябва да отида на работа. Обадих се на родителите й и майка й ще пристигне тази вечер. Радвам се, защото Анна наистина има нужда от някой да се грижи за нея, докато преодолее това. Искам да кажа, при цялото напрежение напоследък рано или късно се очакваше да рухне. Предусещах го. Потискаше го седмици наред и смятам, че вчера просто й дойде твърде много. Нали разбирате, при мисълта, че в този ден трябваше да заминат за Щатите… Това като че ли беше върха или нещо такова. Опитах се да я успокоя, че това все още не означава нищо, но тя не искаше да ме слуша. Сега е убедена, че Марти е мъртъв, и като че ли вече няма думи, с които човек да я ободри, нали така? Имам предвид, какво може да й се каже? Положението не изглежда твърде розово, нали?

Не възнамерявах да се оставя да ме въвлече в това.

— Колко време ще остане майката на Анна?

— О, няма да остава. Ще отведе Анна със себе си у дома.

— У дома? — повторих аз.

— В Шелтънхам.

Това беше нещо, което не бях очаквал.

— За колко време?

— Не знам. Докато се съвземе, предполагам. — Нещо в гласа ми, изглежда, я разтревожи. — Нямате нищо против, нали? Да си вземе отпуска имам предвид?

— Мили боже, не. Разбира се, че не. Както казвате, тя има нужда някой да се грижи за нея. — Много по-лесно ми беше да се правя на доволен, отколкото да се чувствам такъв. Мисълта да бъда разделен от нея може би за седмици ме изпълни с чувство за празнота. Убеждавах се, че трябва да й дам време да свикне и че промяната на обстановката би помогнала, на Анна да се възстанови значително по-бързо. Но от това не се почувствах много по-щастлив.

Перспективата да живея без Анна дори и за кратко ми се струваше ужасна.

Отидох да я видя на следващата сутрин, преди да замине. Вратата отвори Деби.

— Как е тя? — попитах тихо.

— Изглежда по-добре. Поне не е в истерия като вчера. Някак е притихнала, като че ли е в шок или нещо такова. Майка й е тук.

Влязохме в дневната. Анна седеше на дивана. Промяната в нея ме стресна. Изглеждаше по-бледа и по-безжизнена от всякога. Отправи ми насилена усмивка, която почти веднага изчезна. Майка й седеше наблизо. За разлика от Анна тя сякаш властваше над цялата стая още преди да е заговорила. Беше едра и приятно закръглена — дори роклята й с цветен десен приковаваше вниманието.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Ремзи — каза тя, когато Деби ме представи. — Чувала съм много за вас.