Саймон Бекетт - Опасни пътища

Тя отново въздъхна. Стори ми се, че долових известно разочарование.

— Да, така си мислех и аз. Но както казвате, познавали сте го само чрез Анна. А в края на краищата и тя го познава само от броени месеци. Поне по-малко от година. Може да прозвучи цинично, но според мен това не е достатъчно, за да знаеш всичко за някой, независимо какво смяташ.

Престорих се, че се замислям, но не отговорих.

— Мислите ли, че може да я е изоставил заради някоя друга? — попита тя след малко.

— Не знам. Анна, изглежда, не е на това мнение, а ми се струва, че тя би трябвало да знае най-добре.

Погледна ме доста лукаво.

— Е, зависи. — Приведе се към мен. Когато отново заговори, гласът й беше приглушен, сякаш се намираше в църква. — Полицията, както разбрах, смята, че може да е бил хомосексуалист.

Забелязах, че употреби минало време.

— Не мисля, че са го казали точно така — отвърнах, — но… — Свих рамене. Тя кимна, сякаш бях потвърдил подозренията й.

— Трябва да призная, че такова нещо никога не ми беше хрумвало. Но те кара да се замислиш, нали? Дава възможност за най-различни предположения.

Не направих коментар. Това очевидно не я задоволи. Продължи да ме притиска.

— Мислите ли, че това би могло… ами, би могло да има нещо общо със случилото се?

— Наистина не бих искал да гадая.

— Да, разбира се. — Поколеба се. — Но все пак какво мислите? Смятате ли, че би могъл да има такива наклонности?

Спомних си как бях насърчил Зепо да разсъждава именно така.

— Сигурен съм, че Анна би го разбрала, ако имаше.

Сега разочарованието й беше очевидно.

— Не е задължително. Човек не афишира такива неща, нали? Една моя приятелка живя с мъжа си в продължение на двадесет години, без да заподозре, че той е травестит, докато един ден не го заварила в своите дрехи.

Изглеждаше не по-малко човекомразка от бащата на Марти.

— Струва ми се, че изобщо не е ставало дума Марти да е обличал дрехите на Анна — рекох.

— Да, сигурна съм, че е така. Но е ходил в онези клубове, нали? И Анна има само неговата дума за онова, което се е случвало там. — Погледна ме многозначително. — Все пак изглежда малко странно, не мислите ли?

Очевидно бях срещнал някой, чиято антипатия към Марти съвпадаше с моята. Но не исках да се изложа, като се съглася с нея. Трябваше да бъда лоялен към дъщеря й и не съжалих, когато Деби ме спаси от отговор, връщайки се с чая. И с кафето на мисис Палмър. С половин лъжичка захар.

Подканена от майката, Деби извика Анна от спалнята. Мисис Палмър направляваше разговора и аз с радост я оставих да го прави. Някоя и друга забележка от Деби или от моя страна бяха достатъчни, за да поддържат словоизлиянията й. Анна мълчеше. Като че ли дори не слушаше.

Накрая, като остави чашата си — забелязах, че Деби й беше дала нащърбена — майката на Анна обяви, че е време да тръгват. Не бях допил чая си, нито пък Деби. Анна изобщо не беше докоснала своя.

До този миг бях успял да не мисля за заминаването на Анна. Изведнъж усетих болка под лъжичката.

— Сигурни ли сте, че не искате да останете за обяд?

— Не, но все пак благодаря. Не ми се ще да попаднем в най-натовареното движение.

— Имате много време. Освен това, според мен, ще откриете, че натоварването по пътищата е целодневно.

Мисис Палмър обаче нямаше намерение да се остави да бъде разубедена.

— Все пак най-добре ще е да вървим. Колкото по-скоро потеглим, толкова по-скоро ще пристигнем.

След като произнесе тежката си дума, тя се зае с подготовката за отпътуването им: нареди на Анна да донесе куфара си от спалнята и на Деби — да отнесе чашите в кухнята.

— Изплакни ги набързо, мила, моля те — каза. На мен ми беше позволено да остана, докато тя бръкна надълбоко в чантата си и после поднови червилото и пудрата си.

Излязохме от апартамента. Отнесох куфара на Анна долу и го сложих в багажника на волвото на майка й. Деби я прегърна и я целуна; аз стоях неуверено встрани. Анна дойде и ме прегърна. Като че ли отново беше готова да заплаче.

— Благодаря ти, Доналд. Не знам какво бих правила без тебе.

Потупах я по гърба. Тя се отдели от мен и се качи в колата. Помахах им, докато потегляха, и след малко те изчезнаха.

Деби изпъшка сърдито.

— Господи, жал ми е за бедната Анна, че има такава майка. С други думи: „Кой умори последната ми прислужница?“

Не отвърнах нищо. Бях прекалено разстроен, за да говоря.

Анна отсъства много по-дълго от две-три седмици, както се бях надявал. Минаха почти два месеца, преди да я видя отново. През третата седмица, когато започнах да се надявам, че скоро ще се върне, майка й ми се обади да ми каже, че ще я заведат в Тунис за един месец. Както можеше и да се очаква, не попита дали имам нещо против Анна да си вземе отпуска; сервира ми го като fait accompli 9 9 fait accompli (фр.). — свършен факт. — Бел.пр.‍ . Утеших се, като подклаждах усещането си за несправедливост. Веднага обаче забравих всичко, когато самата Анна ми се обади след няколко дни. Беше ми приятно да чуя гласа й отново и я уверих, че ни най-малко не възразявам да замине. Ободрен от това, че разговарях с нея, в този момент наистина го мислех. Анна от своя страна като че ли не се вълнуваше от тази перспектива. Говореше така, сякаш нищо нямаше особено значение за нея.