Саймон Бекетт - Опасни пътища

Той видимо поомекна.

— Предайте на мис Палмър, че правим всичко възможно. Ако разберем каквото и да било, ще й се обадим веднага.

— Непременно. — Казах му довиждане и затворих. Изчаках малко, преди да сляза долу и да се изправя срещу Анна, за да може еуфорията ми да се усмири. Вече нямах никакви съмнения, че съдбата на Марти щеше да остане неизвестна за историята. Пътят напред най-после беше чист.

Сега беше само въпрос на време.

За Анна последният пирон в ковчега на Марти не закъсня. Банковото извлечение и последвалата незаинтересованост на полицията бяха тежки удари за нея и аз отдавах нарастващата й мълчаливост на това. Бях загубил представа за времето и не осъзнах значението на датата до сутринта, в която тя разля кафето отгоре ми.

Говорех по телефона, когато Анна пристигна в галерията, и не забелязах веднага в какво състояние беше. Направих й знак, че имам нужда от кафе, и й посочих шварцмашината; бях я включил, но после телефонът иззвъня и не успях да си налея обичайната чаша. Слушах събеседника си с половин ухо и гледах разсеяно как памучната пола на Анна — дар, за който трябваше да благодаря на затоплящото се време — се върти около нея, докато се движи.

Тя изчезна в кухнята. Чувах стъпките й там, после долетя трясък от изпуснати съдове. Не ми се стори обаче нещо да се е счупило и миг по-късно Анна се появи отново и тръгна към мен с чашка и чинийка. Кимнах й в знак на благодарност, съсредоточавайки се отново върху телефонния разговор, и когато се пресегнах да взема кафето, тя изведнъж трепна непохватно и изсипа цялата чаша върху краката ми.

Изпуснах телефона и подскочих, когато врялата течност се изля отгоре ми.

— Бързо, дай кърпа! — извиках аз, като тръсках предната част на панталона в опит да задържа димящата тъкан далеч от кожата си. Анна не помръдна. — Побързай! — настоях нервно. И млъкнах. Лицето й се беше сбърчило. Раменете й се разтърсваха от мълчаливи ридания и пред очите ми рукна порой от сълзи.

— Съжалявам. — Едва чувах гласа й. — Съжалявам.

— Няма нищо, всичко е наред. — Изправих се и трепнах, когато все още горещият плат докосна бедрата ми.

— Съжалявам. — Като че ли не можеше да каже нищо друго. Ръцете й потрепериха до тялото й, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Нищо страшно не е станало. Можеше да бъде и по-зле. — Наистина можеше, и то още как. Върху коленете ми имаше разтворено списание и по-голямата част от кафето се беше изляло отгоре му.

Но уверенията ми не помогнаха. Анна продължаваше да стои и да хлипа. Бързо вдигнах слушалката и казах на объркания си събеседник, че ще му позвъня по-късно. После се обърнах към Анна в нерешителност. През последните седмици на няколко пъти я бях виждал на ръба да заплаче. Но нищо толкова сериозно като това. Тя беше безутешна.

— Какво има? Какво се е случило? — попитах. С нищо не показа, че ме е чула. — Анна, моля те, кажи ми какво е станало.

Тялото й се стегна и потрепери.

— Той е мъртъв.

Думите й ме стреснаха.

— Кой е мъртъв? — Въпросът беше глупав. Можеше да има предвид само един човек.

— Мъъ… Марти.

Изстинах.

— Как… Полицията ли го е открила?

Отне й известно време да изрече думите. Чаках, агонизирайки.

— Нъ… не, но е мъртъв. Зъъ… знам, че е така.

Зави ми се свят от облекчение. За един ужасен миг си бях помислил, че са го открили. Но ако бяха, щеше да ми каже. Думите й се основаваха на вътрешно убеждение, не на факти.

— Разбира се, че не е мъртъв. Не говори такива неща.

Тя потърка очи с ръба на ръката си като малко дете. Риданията я задавяха.

— Мъртъв е. Мъртъв, знам , че е така!

Пристъпих колебливо напред. Емоциите й ме разстройваха.

— Не знаеш нищо такова, Анна.

— Зъъ… знам. — Обви тялото си с ръце. — Днес трябваше да заминем за… Америка.

Тогава разбрах.

— О, Анна, съжалявам. Не се сетих.

— Ако беше оо… още жив, щъъ… щеше да ми се обади досега.

Потърсих подходящи думи.

— Може да е забравил датата.

— Нн… не, не бъ… би я забравил. Все си мислех, че все пак ще за… заминем някак си, че той ще се въ… върне преди това, но сега знам, че нн… никога няма да се върне. Ссъ… самолетът излетя преди час и тогава… разбрах… разбрах.

Не каза нищо повече. Риданията я завладяха изцяло. Сложих неуверено длан на ръката й и тя политна напред, като зарови лице в рамото ми. Поколебах се и после я прегърнах. Горещият й влажен дъх проникваше през ризата ми, сълзите й пареха. Галех гърба й, усещайки топлината на плътта през тънката тъкан. Тялото й се притискаше към моето. Гърдите й опираха в моите. Затворих очи. Издрънчаването на входното звънче ме накара да ги отворя: на прага на галерията стоеше една двойка и ни гледаше втренчено.