Саймон Бекетт - Опасни пътища

— Ама че… невъобразима… свиня ! — Реакцията ми беше жалка и неподходяща, но гневът и унижението бяха стеснили речника ми. Избягвах да я погледна.

Анна не каза нищо. Мълчанието й започна да ме изпълва с неудобство. Престраших се да й хвърля един поглед. Очите й блестяха от сълзи, но успяваше да се владее. Опитах се да измисля нужните думи, но отново не успях.

— Копеле! — простена неочаквано тя. Лицето й се беше изкривило от усилие да не заплаче и то по-скоро от гняв, отколкото заради друго. — Коравосърдечно, шибано копеле !

Езикът й ме шокира. Тя осъзна, че я бях зяпнал изумено, и бързо поклати глава.

— Съжалявам, Доналд, но… Господи, как може? Собственият му син ! Не го ли интересува?

Очевидно не.

— Как може да бъде толкова… толкова лицемерен? Такъв дяволски фарисей! Не си ли дава сметка какво говори? И как само те обиди. Няма извинение за това. На всичкото отгоре се държеше, сякаш ние му бяхме виновни!

Усещах, че трябваше да кажа нещо, за да дойда на себе си.

— Този човек очевидно е неуравновесен. Не съм сигурен кого мрази повече — англичаните или хомосексуалистите.

Анна като че ли не ме чу.

— Защо му трябваше да превръща в такова представление заминаването си? Ако толкова много се е разстроил, защо просто не си тръгна? Защо му е да съобщава на полицията причините? И без друго беше достатъчно трудно да ги накараме да приемат изчезването на Марти на сериозно. Само да разберат, че собственият му баща е убеден — Марти е избягал, защото е обратен — и ще се откажат от по-нататъшни опити.

— Не бих се притеснявал, че ще им повлияе толкова. Сигурен съм, че добре могат да преценят що за човек е бащата на Марти. — Изобщо не бях убеден. Затова ми беше още по-лесно да го кажа.

Анна подмина думите ми без коментар. После ми се усмихна уморено.

— Обзалагам се, че е „удоволствие“ за теб да идваш тук. Никога не е скучно.

— Изглежда, наистина улучвам кога да дойда, нали? — рекох и внезапно ми призля, като си спомних причината за посещението си. Гневът ми към Уестърмен ме беше накарал да я забравя. Напрежението ми се върна.

— Не знам за теб, но аз бих пийнала нещо — предложи Анна. — Ти какво предпочиташ?

Вкопчих се в поканата.

— Бренди, ако имаш. Може и уиски.

Изчаках да налее питиетата и да ми подаде чашата. Прочистих гърлото си.

— Полицията вече идва ли за бележките на Марти?

— Не, още не. — Седна и разтърка очите си. — Така или иначе не знам какво очакват да открият в тях. Може би любовни послания между него и друг мъж? Ако е така, ще останат разочаровани. Там няма нищо подобно.

Звучеше по-скоро като уверение, а не като мнение. Насилих се да отпия, преди да попитам:

— Ти прегледа ли ги?

— Само папката, която е тук, без онези в университета.

— И в тях няма нищо?

— Не, но не очаквах и да има. Само бележки, както се предполагаше.

Отново прочистих гърлото си.

— Тези тук отскоро ли са?

Тя кимна.

— Това са бележките, върху които е работил, преди да изчезне. Знам, защото той винаги слагаше дати на всичко и последната е от деня, преди да се върна от Амстердам.

Опитах се да потисна внезапното си вълнение.

— Значи в тях няма никакви следи?

— Не, нищо. Но и не мислех, че ще намеря. Не знам защо замина, но определено няма нищо общо с ходенето му в гейклубове. Така или иначе не ги бе посещавал от седмици. А ако е възнамерявал да отиде, докато ме нямаше, щеше да ми каже. — Вдигна рамене. — Не вярвам обаче, това да повлияе на полицията. За тях е само едно хубавичко, удобно обяснение на нещата. Особено след като собственият му баща им съобщи какво мисли.

Измърморих нещо, за да я окуража, но не си спомням какво беше. Вече не ме и интересуваше. Можех да мисля единствено за това, че Марти бе удържал на думата си. Освен ако за срещата му със Зепо не се споменаваше в бележките в университета, което беше малко вероятно, той бе запазил тайната. Оставаше единствено опасността някой да си спомни, че ги е видял в нощния клуб. Възможно беше, но някак си не се притеснявах особено. Чувствах, че кулминацията беше настъпила и отминала, и изведнъж напрежението ми изчезна. Неочаквано се прозях.

— Съжалявам — рекох. — Извини ме.

— Сигурно си изморен.

— Да, много. Беше тежък ден. — Всъщност един от най-тежките в живота ми. Сега, след като всичко беше свършило, се почувствах изтощен от напрежението. Отново се прозях, извиних се и си тръгнах. Едва успях да не заспя по пътя за вкъщи. Помислих си дали да не се обадя на Зепо да му кажа добрата новина за заминаването на бащата на Марти, но реших, че можеше да почака. Щеше да му се отрази добре малко да се поизпоти. В девет и половина вече бях в леглото.